— А ти ще ми повярваш ли, ако ти обещая?
— Да.
Някъде далече, под хълма, запали кола. Ала все едно, че беше на Марс — лишено от смисъл като маймунските пререкания в бразилската джунгла. Нищо общо с моя милост.
— Ще го убия, ако се наложи — казах и облизах устни.
Бях напрегнат, с присвити колене, в изходно положение за отскок.
— Лека нощ, амиго. Нося черно, защото съм красива и лоша… и защото с мен е свършено.
И ми подаде пистолета. Поех го и останах така. Измина един безкраен миг, в който мълчахме, без да помръднем. Сетне тя се усмихна, отметна глава и се шмугна в колата. Запали мотора и затвори с трясък вратата. После намали оборотите и се загледа в мен. Широко усмихната.
— Бива ме, нали? — попита тихо, спокойно. Колата даде рязко на заден ход, гумите яростно изсвистяха по асфалта. Фаровете блеснаха ярко, заобиколиха закумовия храст и завиха наляво към частния път. Понесоха се между дърветата, шумът на мотора се сля с монотонното виене на дървесните жаби. После и това изчезна, настъпи тишина. Единствената светлина бе уморената стара луна.
Отворих да видя пълнителя. Имаше седем патрона и един в цевта. С два по-малко, отколкото трябваше. Помирисах дулото. Беше стреляно — от последното почистване насам. Може би два пъти.
Върнах пълнителя на мястото му и сложих пистолета върху дланта си. Бяла кокалена дръжка, калибър трийсет и втори.
В Орин Куест бе стреляно два пъти. Двете гилзи, които намерих на пода, бяха от трийсет и втори калибър.
А вчера следобед в стая 332 на хотел „Ван Найс“ едно русо момиче с пешкир пред лицето насочи към мен автоматичен пистолет с бяла кокалена дръжка — същия калибър.
Може много да си въобразиш, когато става дума за такива неща. А може и да не си въобразиш достатъчно.
Глава 27
Отидох до гаража, като стъпвах безшумно на гумените си подметки, и се опитах да отворя някоя от широките врати. Дръжки нямаше, значи се задействуваха механично. Осветих рамката с джобното си фенерче, но не видях никакво копче.
Зарязах гаража и се промъкнах към контейнерите с боклука. Дървени стълби водеха към задния вход. Не допуснах, че ще е отворен за мое улеснение. Под площадката на стълбите имаше втора врата. Оказа се отключена и отвътре ме лъхна на тъмнина и евкалиптови цепеници. Затворих след себе си и отново пуснах в действие фенерчето. В ъгъла видях втора стълба, до нея — кухненски асансьор. Не успях да го задействувам, затова тръгнах нагоре по стълбите.
Някъде в далечината се чу приглушен звън. Спрях. Звъненето също. Тръгнах. Не се възобнови. Стигнах до една врата без дръжка, плътно затворена. Пак механично задействуване.
Само че този път открих къде е номерът — подвижната продълговата пластинка, монтирана в рамката. Беше докосвана от твърде много прашни ръце. Натиснах я и ключалката се освободи. Отворих предпазливо като млад гинеколог, който изражда първото си бебе.
Видях коридор с отворена към кухнята врата. През капаците на прозорците се просмукваше лунна светлина и падаше върху белия ъгъл на печка и хромиран тиган на едно от колелата. Помещението бе колкото бална зала. През отворен свод се виждаше килер, догоре с фаянсови плочки. Умивалник, огромен вграден хладилник и какви ли не електрифицирани приспособления за приготвяне на напитки. Избираш си отровата, натискаш копчето и след четири дни се събуждаш върху масата за масажи на изтрезвителното за богаташи.
От килера се излизаше през двукрила врата. Попаднах в потънала в мрак трапезария с остъклена зимна градина, в която лунната светлина нахлуваше като вода през отворени шлюзове на язовир.
Покрит с килим коридор. През втори свод се виждаше вита стълба, която чезнеше нагоре в тъмното, но по много сияен начин — явно бе направена от стъклени блокове и неръждаема стомана.
Най-сетне стигнах дневната. Завесите бяха спуснати; и тук цареше мрак, но някак си се усещаше по-големият мащаб. Тъмнината тегнеше, а носът ми подсказа, че съвсем наскоро тук е имало някой. Спрях да дишам и се ослушах. Може би от мрака ме дебнеха тигри? Или мъже с огромни пистолети, стъпили твърдо на разкрачени крака, дишащи безшумно с отворена уста. Или само твърде много неуместно въображение.
Примъкнах се към стената и затърсих пипнешком ключа на лампата. Поне ключове винаги има. Навсякъде. Обикновено са от дясната страна. Влизаш в тъмна стая и искаш да светнеш. Добре, ето го ключа, където му е мястото, на подходяща височина. Но не и тук. Тази къща бе съвсем различна. По друг начин се отнасяха към вратите и лампите. Може би този път номерът бе по-сложен? Дали не трябваше да изпея гамата в до мажор? Или да стъпя върху копче, скрито под килима? Нищо чудно, ако трябва просто да изрека: „Да бъде светлина!“, така, че гласът ми да бъде подет от микрофон, вибрациите — превърнати в нискочестотен електрически импулс и предадени на трансформатор, който при определен волтаж ще включи живачен ключ.