Тази нощ не бях наред. Искаше ми се да имам компания в тъмното, готов бях да платя скъпо и прескъпо, за да я получа. Лугерът под мишницата и трийсет и два калибровият в ръката ми даваха страхотно самочувствие. Марлоу. Двата Пищова.
Изгладих бръчките около устата си и рекох високо:
— Ало! Някой има ли нужда от детектив? Никакъв отговор, нито дори ехо. Гласът ми тупна в тишината като уморена глава върху пухена възглавница.
Миг по-късно високо зад корниза, обикалящ тавана на просторната стая, засия кехлибарена светлина, която много бавно се усилваше, сякаш се контролираше от реостат като в театрите. Прозорците се оказаха закрити от тежки завеси с кайсиев цвят.
Стените бяха в същия нюанс. В дъното имаше бар — уютно местенце, скътано до килера. Ниша с малки маси и тапицирани скамейки. Лампиони, меки кресла за един или двама души и обичайните дрънкулки, които могат да се видят във всяка дневна. Насред стаята имаше дълги покрити маси.
Онези момчета, дето ни спряха долу на пътя, в края на краищата се оказаха прави. Ала домът бе мъртъв. Стаята бе безжизнена. Не съвсем обаче.
На един от фатерщуловете се бе облегнала блондинка с кожено палто в бледошоколадов цвят. Ръцете й бяха пъхнати в джобовете, косата — небрежно бухнала, а лицето не бе тебеширенобяло само защото светлината не беше бяла.
— Здравей — каза с безжизнен глас. — Все пай ми се струва, че закъсня.
— За какво съм закъснял?
Отидох при нея — нещо, което винаги ми доставяше удоволствие. Дори тогава, в оная прекалено смълчана къща.
— Много си мил. По-рано не го мислех. Намери начин да дойдеш. Ти…
Гласът й изключи, задушен в гърлото.
— Искам да пийна нещо — продължи след безкрайна пауза. — Иначе ще се строполя на пода.
— Палтото ти е прекрасно.
Вече бях при нея. Посегнах и го докоснах. Тя не помръдна. Устните й се движеха непрекъснато, трепереха.
— Бялка. Четирийсет хиляди долара. Под наем. За филма.
— Това част от декора ли е? — посочих стаята.
— Това е последната сцена — за мен. Много… много искам да пийна нещо. Ако се опитам да направя една крачка…
Ясният глас премина в шепот, после — в нищо. Клепачите й затрепкаха.
— Давай, припадай. Ще те хвана, преди да си залитнала.
Бледа усмивка поведе борба да промени израза на лицето. Тя стисна устни, положи всички усилия да се задържи на крака.
— Та защо съм закъснял? — настоях аз. — И за какво?
— За да те застрелят.
— Язък. Така разчитах на това. Мис Гонсалес ме докара.
— Знам.
Посегнах пак към кожата. Много е приятно да галиш четирийсет хиляди долара, макар и под наем.
— Долорес ще остане разочарована — произнесе тя с побеляла уста.
— Мислиш ли?
— Доведе те, за да бъдеш убит. Както направи със Стейн.
— Може би първоначалните й намерения са били такива. Но после ги промени.
Тя се изсмя. Глупав пресилен смях, като на малко момиченце, което иска да се прави на високомерно по време на детска забава.
— Страшен си с жените — прошепна. — Как го правиш, дявол да те вземе? Да не използуваш опиати? Да кажеш, че си елегантен или имаш пари, или си обаятелна личност… Нищо подобно. Нито си млад, нито хубав. Добрите времена са вече зад гърба ти…
Говорът й ставаше все по-бърз, като мотор със счупен регулатор. Накрая вече дърдореше. Като млъкна, чух въздишка, коленете й се подкосиха и тя рухна като отсечено дърво, право в ръцете ми.
Ако се преструваше, много добре го изигра. Девет пищова в девет джоба да бях имал, щяха да ми помогнат колкото девет розови свещички върху торта за рожден ден.
Обаче нищо не се случи. Никакви престъпници не се нахвърлиха отгоре ми с автоматично оръжие, Стийлгрейв не ми се ухили със сухата нехайна — усмивка на професионален убиец. Зад гърба си не чух крадливи стъпки.
Момичето висеше в ръцете ми като мокър пешкир, по-леко от Орин Куест, защото не беше толкова мъртво, но достатъчно тежко, за да ме заболят сухожилията зад коленете. Когато отдръпнах главата й от гърдите си, очите й се оказаха затворени. Дишаше безшумно, разтворените й устни бяха посинели.
Пъхнах дясна ръка под коленете й и я отнесох на тапициран със златен брокат диван. После отидох до барчето. В единия му ъгъл имаше телефон; не можех да стигна бутилките, затова се прехвърлих от другата страна и открих едно шише, което ми се стори подходящо за случая — със синьосребрист етикет и пет звездички. Тапата лесно се отвори. Налях от тъмния и много ароматичен коняк в неподходяща чаша и пак се преметнах през бара, като взех и бутилката.