— Как не те е срам! — сгълчах го аз. — Да вадиш пистолети и ножове срещу хора, които просто търсят къде да живеят. Не е редно дори за тези времена.
Той пъхна настъпената ръка между коленете си, стисна я и взе да си подсвирква през зъби. Ударът през лицето, изглежда, не му бе причинил болка.
— Добре — рече. — Не твърдя, че съм идеален. Вземай парите и изчезвай. Само не мисли, че няма да те спипаме.
Погледнах колекцията от едри и дребни банкноти и монети.
— Както си тръгнал, въоръжен до зъби, явно срещаш голяма съпротива при събирането на наема. — Отидох до вратата към вътрешността на къщата и натиснах дръжката. Беше отключена. Върнах се пак при него. — Ще пусна пистолета в пощенската кутия. А следващия път искай да ти показват полицейската значка.
Той все така си подсвиркваше през зъби и стискаше ръка между коленете. Изгледа ме замислено с присвити очи, изсипа парите в олющена чанта и щракна закопчалката. Свали шапката си, пооправи я, килна я под закачлив ъгъл на темето си и ми се усмихна спокойно и самодоволно.
— Хич не ми пука за патлака — заяви. — Този град пращи от старо желязо. Виж, ножката можеш да оставиш на Клозън. Бая труд хвърлих, докато я наточа.
— И с нея доста си се трудил май?
— Не е изключено. — Закани ми се игриво с пръст. — Може скоро пак да се срещнем. Само че ще бъда с приятел.
— Кажи му да си облече чиста риза. И на теб да даде.
— Леле, леле — с упрек ми рече дребосъкът. — Какви лошави ставаме, щом ни окачат значката.
Мина безшумно покрай мен, слезе по дървените стъпала и изчезна. Стъпките му отекнаха по улицата и затихнаха. Също като токчетата на Орфамей по коридора. Не знам защо останах с впечатлението, че не съм преброил правилно козовете. Така и не можах да си изясня поради каква причина. Може би заради желязното спокойствие на дребосъка. Нито скимтене, нито суетене, само усмивка, свирукане през зъби, небрежно подхвърлени думи, незабравящи очи.
Отидох да вдигна ножа. Острието беше дълго, леко заоблено и тънко, като кръгла пила, източена до сплескване. Дръжката и предпазителят бяха от лека пластмаса и ми се сториха направени от цяло парче. Метнах го леко към масата. Острието се изхлузи и затрептя в дървото.
Поех дълбоко въздух, напъхах дръжката на мястото й и измъкнах ножа. Странна изработка, с много умисъл и намерение, и двете твърде неприятни.
Отворих вратата в другия край на кухнята и излязох с пистолета и ножа в ръка.
Попаднах във всекидневна-спалня с легло, което се прибираше към стената. Сега беше спуснато и неоправено. Имаше и меко кресло с дупка от изгорено в страничната облегалка. До прозореца видях опрян в стената секретер с обковани като на едновремешно мазе вратички. До него — канапе, а върху канапето — мъж. Краката му в груби сиви чорапи висяха навън. Две педи не му достигаха, за да улучи възглавницата. Съдейки по цвета на калъфката, не губеше нищо. Горната част на тялото му бе напъхана в безцветна риза и възстар пуловер без ръкави. Устата му зееше отворена, лицето лъщеше от пот, дишаше като стар форд с пробит радиатор. На масата до него имаше чиния, препълнена с фасове, някои ръчна изработка. На пода — почти пълна бутилка джин и чаша, която някога, доста отдавна, бе съдържала кафе. Стаята беше изпълнена предимно с джин и спарен въздух, но се долавяше и спомен от марихуана.
Отворих прозореца, опрях глава о мрежата срещу комари, за да вкарам в дробовете си малко по-свеж въздух, и се загледах в улицата. Покрай оградата на склада за дървен материал две деца караха колела, като от време на време спираха да се полюбуват на примерите на клозетно изкуство върху дъските. В целия квартал нищо друго не даваше признаци на живот. Дори куче нямаше. В дъното на улицата, при завоя, се вдигаше прах — изглежда, бе минала кола.
Отидох при секретера, намерих домовата книга и я запрелиствах, докато попаднах на името Орин П. Куест, изписано с ъгловат педантичен почерк, и цифрата 214, Добавена с молив от друга ръка, която по никакъв начин не би могла да мине за педантична. Прегледах книгата докрай, но не намерих по-нова регистрация за номер 214. Някой си Дж. У. Хикс бе настанен в стая 215. Прибрах книгата и отидох при канапето. Мъжът спря да хърка и да пуска мехури и преметна дясната ръка през тялото си, сякаш държеше реч. Наведох се, стиснах го с два пръста за носа и натъпках устата му с пуловера. Хъркането отново спря и той рязко разтвори очи. Безжизнени, с червени жилки. Почна да се съпротивлява и щом се убедих, че е напълно буден, го пуснах, взех бутилката джин, напълних чашата и му я показах.