— Виж креслото с магнолиите — обади се тя. Не го посочи с очи и трябваше сам да го търся.
Това ми отне изумително много време. Оказа се фатерщул, тапициран с кретон на цветя. Някога, много отдавна, тези кресла са предпазвали хората от течение, когато са седели, превити на две, пред камината с нискокалорийни въглища.
Креслото беше с гръб към мен. Приближих се много бавно. Обърнато бе към стената. Въпреки това се учудих, че отивайки към бара, не съм го забелязал. Той се бе скупчил в единия ъгъл с отметната назад глава. Карамфилът в петлицата бе червен с бяло по крайчетата и съвършено свеж, сякаш цветарката току-що го е забола на ревера. Очите му бяха полуотворени, вперени в тавана. Куршумът бе влязъл през външното джобче на двуредното му сако, изстрелян от някой, който много добре знае точно къде е сърцето.
Докоснах бузата му — беше още топла. Вдигнах ръката и я пуснах. Съвсем безжизнена. Сложих пръст на вратната артерия. Кръв не циркулираше в тялото му, а по сакото почти нямаше. Избърсах ръце в носната си кърпа и останах известно време, загледан в спокойното му дребно лице. Всичко, което бях свършил или не успях да свърша, всичките ми грешки и сполуки — всичко отиваше на вятъра.
Върнах се при нея, седнах и стиснах коленете си.
— Какво друго можех да направя? — попита. — Той уби брат ми.
— Брат ти не беше ангел небесен.
— Нямаше защо да го убива.
— Все някой трябваше да го направи… и по възможност по-бързо.
Очите й се разтвориха широко.
— Не си ли си задавала въпроса защо Стийлгрейв не ме преследваше и защо те остави да отидеш във „Ван Найс“, вместо сам да стори това? Никога ли не си се питала защо човек с неговите възможности и опит изобщо не предприе нищо, за да докопа фотографиите, при това, без да подбира средствата? — Тя мълчеше. — Откога знаеш за съществуването на снимките?
— От няколко седмици, близо два месеца. Получих една по пощата няколко дни след като… след като обядвахме заедно.
— След като Стейн беше убит.
— Да, разбира се.
— Помисли ли, че Стийлгрейв го е убил?
— Не, откъде накъде? Едва тази вечер…
— А след като получи снимката? Какво стана?
— Брат ми Орин се обади. Каза, че го съкратили и бил без пари. Искаше да му дам. Дума не спомена за фотографията. И нямаше защо. Можеше да бъде направена при един-единствен случай.
— Как е научил номера ти?
— Телефонния ли? А ти как го научи?
— Купих го.
— Ами… — Тя махна неопределено с ръка. — Защо не извикаш полицията и да приключим с тази история?
— Почакай малко. Какво стана след това? Продължи ли да получаваш снимки?
— По една на седмица. Показах му ги — махна към кретоненото кресло. — Той много се ядоса. Не му казах за Орин.
— Вероятно е знаел. Такива като него винаги научават.
— Сигурно.
— Но не и къде се е криел. Иначе нямаше да чака толкова дълго. Кога каза на Стийлгрейв?
Отмести поглед. Взе да пощипва ръката си.
— Днес — произнесе едва чуто.
— Защо днес? Дъхът й секна.
— Моля те. Не ми задавай излишни въпроси. Не ме измъчвай. Не можеш да ми помогнеш. Когато се обадих на Долорес, мислех, че ще можеш. Но вече не.
— Добре. Явно не си в състояние да проумееш нещо. Стийлгрейв е знаел, че който се крие зад снимката, иска пари. Много пари. Знаел е, че рано или късно изнудвачът ще трябва да се появи. Той именно това е чакал. Изобщо не му е пукало за самата фотография, само доколкото е засягала теб.
— И го доказа, няма що — уморено изрече момичето.
— По свой начин — да.
Гласът й стана смразяващо студен.
— Той уби брат ми. Сам си призна. Гангстерът показа лицето си. Какви ли не хора можеш да срещнеш в Холивуд… включително и мен.
— Нали някога си го обичала — напомних й грубо. По бузите й избиха червени петна.
— Никого не обичам. Писнало ми е да обичам. — Бегло погледна към креслото с убития. — А него снощи спрях да обичам. Разпита ме за теб — кой си, какво си и така нататък. Казах му. Казах му също така, че ще се наложи да призная, дето съм била във „Ван Найс“ и че мъжът вече е бил мъртъв.
— Щеше ли да съобщиш в полицията?
— Щях да кажа на Джулиъс Опънхеймър. Той знае как да се справи с такава ситуация.
— Поне някое от кучетата му ще знае. Тя не се усмихна. Нито пък аз.
— Ако Опънхеймър не е в състояние да уреди въпроса, с филмовата ми кариера е свършено — додаде безучастно. — Макар че сега вече — край на всичко.
Извадих цигара и запалих. Предложих и на нея. Отказа. Нямаше закъде да бързам. Времето бе престанало да ме стиска в лапите си. Както и всичко останало. Беше ми безразлично.