— Уморен ли си? — попита ме полицаят.
— Страшно.
— За какво ти е да се забъркваш в тези сложни каши? Не виждам никакъв смисъл.
— Не виждаш смисъл в това да застреляш някого?
Усмихна се топло.
— Никого не си застрелял.
— Защо мислиш така?
— Здравият разум ми го подсказва… и дългогодишният ми опит.
— На теб работата май ти допада.
— Дежуря нощем. По този начин дните ми са свободни и мога да свиря. Вече дванайсет години с това се занимавам. Какви ли не съм виждал да идват и да си отиват.
Измъкна още едно асо — съвсем навреме. Иначе се задръствахме.
— Много признания ли правят пред теб?
— Аз не съм по тая част. Само настройвам на подходяща вълна.
— Защо издаваш играта?
Той се облегна назад и потропа по масата с ръба на картата.
— Нищо не издавам. Ти си ни пределно ясен — и то много отдавна.
— Тогава защо ме държите?
Не отговори. Погледна часовника на стената.
— Май че е време да похапнем. — Стана, отиде до вратата, открехна я и поговори тихо с някой отвън. Върна се, седна и погледна какво сме наредили. — Няма смисъл да продължаваме. Още три и се запушва. Искаш ли да започнем наново?
— Искам изобщо да не започваме. Не съм по картите. Играя шах.
Хвърли ми бърз поглед.
— Защо не каза? И аз бих предпочел шах.
— А най бих предпочел вряло черно кафе, горчиво като грях.
— Ей сега ще донесат. Не обещавам обаче, че ще бъде такова, на каквото си свикнал.
— Ами — храня се, където ми падне… Щом аз не съм го застрелял, кой тогава?
— Май това именно ги дразни.
— Би трябвало да се радват, че е убит.
— Сигурно са доволни. Но не им харесва начинът.
— Останах с впечатлението, че работата е свършена изрядно.
Той ме изгледа, без да каже нищо. Беше събрал картите и ги държеше накуп в ръцете си. Изравни краищата им, обърна ги с картинките нагоре и бързо ги раздели на две колоди. Стичаха се от ръцете му като ручей със замъглени очертания.
— Де да беше толкова бърз с пистолета — започнах аз.
Потокът от карти секна. Без да забележа някакво движение, мястото им бе заето от колта. Държеше го небрежно в дясната ръка, насочен към ъгъла на стаята. Миг след това изчезна и картите отново потекоха.
— Прахосваш си таланта — казах. — Мястото ти е в Лас Вегас.
Взе едната коледа, разбърка я леко и бързо, сече и ми раздаде кинг флаш роял на пики.
— „Стайнуеят“ е по-безопасен — заяви.
Вратата се отвори и влезе униформен полицай с поднос в ръце.
Ядохме говежда консерва и пихме горещо, но слабо кафе. Докато свърши ме, настъпи утрото.
В осем и четвърт се появи Кристи Френч с килната назад шапка и тъмни кръгове под очите.
Отместих поглед към дребния мъж срещу мен. Но него вече го нямаше. Картите също бяха изчезнали. Остана само столът, грижливо прибран н чиниите, подредени върху подноса. За миг усетих странни тръпки по гърба си.
Кристи Френч заобиколи масата, дръпна рязко стола, седна и подпря глава. Свали шапка и разроши коса. Впери в мен сурови, мрачни очи. Отново бях в царството на ченгетата.
Глава 31
— Прокурорът иска да се явиш при него в девет часа. След това сигурно ще можеш да се прибереш. Ако не издаде заповед за арестуването ти, разбира се. Извинявай, че цяла нощ ти се наложи да седиш на този стол.
— Няма нищо. За мен е полезно да се пораздвижа.
— Пак ли започваш? — попита и се загледа мрачно в чиниите върху подноса.
— Хванахте ли Лагарди?
— Не. Обаче наистина се оказа лекар. — Очите му се преместиха, впериха се в моите. — Практикувал е в Кливланд.
— Никак не ми харесва, че всичко е толкова нагласено.
— Какво искаш да кажеш?
— Младият Куест решава да изнудва Стийлгрейв и съвсем случайно се натъква в Бей Сити на единствения човек, който може да докаже кой е Стийлгрейв. За мен е нагласено.
— А не забравяш ли нещо?
— Толкова съм уморен, че и името си ще забравя. Кое именно?
— И аз съм капнал. Ами някой му е казал кой е Стийлгрейв. Когато е правена онази снимка, Моу Стейн още не е бил ликвидиран. Така че каква полза от нея, ако някой не е знаел самоличността на Стийлгрейв?
— Предполагам, че мис Уелд е знаела. А Куест е неин брат.
— В думите ти няма логика, приятел — уморено се усмихна Френч. — Нима ще помогне на брат си да изнудва гаджето й, че и самата нея?
— Тогава се предавам. А може снимката да е чиста случайност. По-малката му сестра — моята клиентка — твърди, че обичал да прави импровизирани фотографии. Колкото по-импровизирани и откровени, толкова по-добре. Ако беше живял по-дълго, сигурно щяхте да го арестувате за това.