Извадих бутилката уиски „Старият лесничей“. Две трети бяха изпити. „Старият лесничей“. Откъдето имаш, приятел? Та то е със зелен етикет. Много над твоята класа. Трябва да е подарък от клиент. Веднъж, много отдавна, имах клиент.
Тази мисъл ми напомни за нея, а може би мислите ми са далеч по-силни, отколкото си въобразявам. Звънна телефонът и смешното педантично гласче прозвуча точно както първия път.
— Аз съм в телефонната кабинка. Ако си сам, ще се кача.
— Ъхъ.
— Сигурно много ми се сърдиш.
— На никого не се сърдя. Само съм уморен.
— Сърдиш ми се, сърдиш ми се — настоя стегнатото гласче. — Но въпреки това ще се кача. Изобщо не ме интересува дали си ядосан.
И затвори. Отпуших „Старият лесничей“, помирисах тапата. Целият се разтърсих. Това реши въпроса. Щом потрепервам от миризмата на уиски, значи съм свършен човек.
Прибрах шишето и отидох да отключа междинната врата. Сетне чух ситните й стъпки в коридора. Винаги бих различил нейните ситни стегнати крачки. Отворих, тя влезе и ме погледна смутено.
Всичко бе изчезнало. И очилата с изтеглени нагоре модерни рамки, и новата прическа, и елегантната шапчица, и парфюмът, и лекият грим, и евтините бижута, червилото, всичко. Нямаше и следа от тях. Влезе такава, каквато я видях онази първа сутрин. Същият кафяв костюм, квадратната чанта, очилата без рамки, същата целомъдрена тесногръда усмивка.
— Аз съм — рече. — Прибирам се у дома.
Последва ме в частния ми мисловен кабинет и седна добродетелно, а аз се отпуснах в първия изпречил се отпреде ми стол и я зяпнах.
— Значи се връщаш в Манхатън. Учудвам се, че те пускат.
— Може да се наложи пак да дойда.
— Как ще си го позволиш? Изсмя се смутено.
— Нищо няма да ми струва. — Докосна очилата. — Чувствувам ги някак си неудобно. Другите повече ми харесваха. Но доктор Зъгсмит нямаше да ги одобри.
Постави чантата си върху бюрото и тегли с пръст една черта по прахта. Също като първия път.
— Не си спомням дали ти върнах двайсетте долара — казах. — Толкова пъти си ги разменяхме, че в последна сметка им изгубих края.
— Върна ми ги. Благодаря.
— Сигурна ли си?
— Никога не греша по отношение на парите. А ти как си? Много ли неприятности си имаше?
— С полицията ли? Не. И това беше най-трудното за тях — да не ми сторят нищо.
Беше искрено изненадана. После очите й блеснаха.
— Ти, изглежда, си ужасно храбър.
— Късмет и нищо друго.
Взех един молив и пипнах връхчето. Добре наострено — в случай, че някой поиска да пише с него. Аз не исках. Пъхнах молива в дръжката на чантата и я притеглих към себе си.
— Не я пипай! — побърза да каже и посегна да си я вземе.
Ухилих се до уши и я дръпнах, за да не може да я стигне.
— Дадено. Само че е толкова хубава, много ти отива. Момичето се облегна назад. В очите й се промъкна леко безпокойство, но успя да се усмихне.
— Мислиш ли, че съм хубава, Филип? Та аз съм толкова обикновена.
— Не бих казал.
— Наистина ли?
— Ами да. Ти си най-необикновеното момиче, което познавам.
Залюлях чантата и я поставих в единия край на бюрото. Очите й незабавно се впиха в нея, но тя само облиза устни и продължи да ми се усмихва.
— Хващам се на бас, че познаваш страшно много момичета. Защо… — Сведе поглед и отново взе да чертае с пръст по стъклото. — Защо не си се оженил?
Помислих си колко много отговори мога да дам на този въпрос. Сетих се за всички жени, които съм харесвал до такава степен, че да мисля за женитба. Не, не за всички. За някои от тях.
— Мисля, че знам защо — отвърнах. — Но ще ти прозвучи изтъркано. Онези, за които бих се оженил… ами чисто и просто не притежавам онова, което им трябва. А с другите няма защо да се стига дотам. Тях само съблазняваш… ако не те изпреварят.
Тя се изчерви до корените на безцветната си коса.
— Отвратителен си, като говориш така.
— Това се отнася и за някои от най-свестните — продължих. — Не твоите думи — моите. Ти самата би ми паднала лесно в ръцете.
— Моля те, не говори така!
— Не е ли вярно?
Момичето се загледа в бюрото.
— Много искам да ми кажеш — произнесе бавно — какво стана с Орин. Толкова съм объркана.
— Вече споменах, че по всяка вероятност е кривнал от правия път. Още в началото стана дума за това, не помниш ли?