— Чукането никому не е навредило!
Плътен глас и широко предпазливо лице, което не беше вчерашно.
— Защо да чукам? Управителят каза, че стаята е празна.
Той кимна, успокоен. Ядът изчезна от погледа му.
Влязох вътре без покана. До куфара се въргаляше разтворено евтино порнографско списание. В зелен стъклен пепелник димеше пура. Стаята бе спретната, подредена и дори чиста в сравнение с къщата.
— Сигурно е мислел, че вече сте се изнесли — продължих аз, като се опитвах да изглеждам добронамерен и правдолюбив.
— Ще ви я освободя след половин час.
— Ще имате ли нещо против, ако я огледам? Той се усмихна, но не весело.
— Май не сте отдавна в този град, а?
— Защо?
— Отскоро сте тук, нали?
— Защо?
— Харесват ли ви къщата и кварталът?
— Не особено. Но стаята не е лоша.
Той се усмихна широко, като продемонстрира порцеланова коронка, много по-бяла от зъбите му.
— От колко време търсите?
— Сега започвам. Защо са всички тези въпроси?
— Карате ме да се смея — каза мъжът, но не се засмя. — В този град никой не оглежда стаите. Втурваш се и ги наемаш, без да си ги видял. Всичко е толкоз фрашкано, че мога да получа десет долара само като кажа на някого, че тая стая е празна.
— Много жалко. Аз чух за нея от Орин Куест. Така че нищо няма да получите.
— Нима?
Окото му не трепна. Никакво мускулче не помръдна. Все едно, че разговарях с костенурка.
— Внимавайте как се държите — предупреди ме мъжът. — Ставам много лош, когато се отнасят зле към мен.
Взе пурата от зеления стъклен пепелник и издуха облаче дим, през което ме изгледа със студени сиви очи. Извадих една цигара и се почесах с нея по брадичката.
— А какво се случва на онези, които не внимават? — попитах. — Карате ги да подържат перуката ви?
— Не закачайте перуката ми! — яростно изсъска той.
— Ах, извинете.
— Пред къщата виси табела, че няма свободни стаи. Кое ви накара да дойдете все пак?
— Изглежда, не чухте името, което споменах. Орин Куест.
Казах му го по букви, но дори това не го ощастливи. Настъпи спарено мълчание.
После той рязко се извърна и прибра в куфара купчинка носни кърпи. Пристъпих още няколко крачки навътре в стаята. Когато ме изгледа пак, в очите му имаше нещо предпазливо. Но от друга страна, лицето му поначало изразяваше предпазливост.
— Приятел ли ви е? — попита небрежно.
— Заедно сме израснали.
— Тихо, спокойно момче — додаде непринудено. — Понякога си правехме компания. Май че работи в „Кал-Уестърн“.
— Работеше.
— Ами? Напуснал ли е?
— Съкратен.
Продължихме да се гледаме втренчено. Така обаче доникъде не стигнахме. И двамата бяхме врели и кипели в тая работа, за да очакваме чудеса.
Той налапа пак пурата и се отпусна на леглото до куфара. Хвърлих едно око вътре и видях крайчеца на квадратен приклад на автоматичен пистолет, който надзърташе изпод чифт зле сгънати гащи.
— Тоя Куест напусна пансиона преди десетина дни — замислено изрече събеседникът ми. — А пък все още смята, че стаята не е заета, така ли?
— Според домовата книга тя си е празна. Той изсумтя презрително.
— Онова пиянде сигурно от месец не е надзъртало в нея. Слушайте… Един момент! — Погледът му се изостри, ръката му разсеяно бръкна в куфара и оправи нещо в непосредствена близост до пистолета. Когато се отдръпна, прикладът вече не се виждаше. — Не съм се разсънил още, иначе веднага щях да се досетя. Вие сте ченге.
— Добре. Да допуснем, че съм ченге.
— Какво е оплакването?
— Няма оплакване. Просто се почудих защо са ви дали стаята.
— Преместих се от двеста и петнайсета, тя е отсреща. Тази е по-добра. Това е всичко. Много е просто. Доволен ли сте?
— Напълно — отговорих, без да откъсвам поглед от ръката, която можеше да грабне пистолета, стига да поискаше.
— Що за ченге сте? Градско? Я да видя значката. Нищо не казах.
— Май нямате значка.
— Ако ви я покажа, ще я обявите за фалшива. Познавам вашия тип. Значи вие сте Хикс?
Той ме погледна изненадано.
— Джордж У. Хикс — поясних. — Така пише в домовата книга. Стая двеста и петнайсета. — Огледах се наоколо. — Ако имаше черна дъска, щях да ви го изрисувам за по-ясно.
— Всъщност не виждам защо трябва да се заяждаме. Добре, аз съм Хикс. Приятно ми е. А вие как се казвате?
И ми протегна ръка. Стиснах я, но не бих казал, че дълго време бях мечтал за това.
— Марлоу. Филип Марлоу.
— Знаете ли — учтиво продължи Хикс. — Вие сте лъжец. Адски лъжец.
Аз се изсмях в лицето му.
— Доникъде няма да стигнете с това невъзпитано поведение, малкият. Защо се интересувате от Куест?