— Мой приятел е — успокоих го аз.
Дийн ни презря и внезапно се стрелна напред с деветдесет мили в час, ауспухът му блъвна призрачно бял прах. После сви по пътя за към Франки и закова пред къщата й; но точно в мига, в който ние платихме и слязохме от таксито, той внезапно потегли отново, направи обратен завой и изфуча към града. Секунди по-късно, както чакахме напрегнато в тъмния двор, той се върна с четвърта кола — очукана, двуместна, спря сред облак прах пред къщата, измъкна се, олюлявайки се, влезе право в спалнята и се строполи мъртвопиян на леглото. Хубаво ни насади — с крадена кола пред прага.
Наложи се да го будя, защото не можах да запаля мотора, та да я откарам някъде далеч. Той се надигна с мъка от леглото и тръгна с мен само по долни гащета, качихме се заедно в колата, а децата се кикотеха от прозорците, стартирахме с отскок и се понесохме напред, право през люцерновите ливади в края на пътя, друс-прас-тряс — колата не издържа и се закова на място под една стара топола край старата мелница.
— Не ще да върви повече — каза простичко Дийн, излезе и тръгна пеш назад през ливадата, вървя около половин миля по късите си гащета в лунната светлина. Върнахме се в къщата и си легнахме. Всичко, целият Денвър, се превърна в ужасна бъркотия — моята приятелка, коли, деца, горката Франки, дневната, осеяна с празни бирени консерви, — а аз се опитвах да заспя. Едно щурче ме държа дълго буден. По тия места на Запада, както бях виждат в Уайоминг, звездите нощем са огромни като фойерверки и самотни като Принца на Дхарма, който, изгубил райската горичка на прадедите си, броди между звездите на Голямата мечка, за да я търси. Бавно и плавно те изтъркулват нощта, а после, дълго преди изгрев слънце, в далечината на сивокафявата мрачна земя откъм Уест Канзас лумва голямо червено зарево и птичи песни огласят простора над Денвър.
8
На другата сутрин страшно ни се гадеше. Първото нещо, което Дийн направи, щом стана, бе да прекоси нивата, за да провери дали колата ще бъде в състояние да ни откара на Изток. Казах му да не отива, но не ме послуша. Върна се пребледнял.
— Братче, колата е на някакъв детектив, а всеки полицейски участък в околността има отпечатъци от пръстите ми от оная година, когато откраднах петстотин коли. Ти си свидетел какво правя с тях, просто искам да покарам! Не мога без движение! Слушай, ако не се измъкнем на секундата от града, ще свършим в пандиза.
— Така е, дявол да те вземе! Изсъсках и застягахме багажа си с бързината, на която бяха способни ръцете ни. С раздърпани вратовръзки и изскочили от панталоните ризи ние се сбогувахме набързо с милото семейство и се запрепъвахме към пътя-закрилник, където никой нямаше да ни познае. Малката Джанет се разплака, като видя, че ние — или аз, или който И да е — тръгваме; Франки беше любезна, аз я целунах и й се извиних.
— Няма грешка, твоят приятел е напълно откачен — каза ми тя. — Страшно ми напомня на мъжа ми, дето избяга. Абсолютно същият тип. Надявам се само моят Мики да не стане чак такъв, макар че всички май стигат дотам.
Сбогувахсе и с малката Луси, която държеше любимия си опитомен бръмбар в ръка, а малкият Джими спеше. Всичко това се разигра за секунди в прекрасното неделно зазоряване, преди да се запрепъваме с нещастните си багажи. Бързахме. Всяка минута очаквахме иззад някой завой да се появи полицейска кола и да пусне сирената след нас.
— Ако оная жена с пушката разбере, спукана ни е работата — каза Дийн. — Трябва на всяка цена да хванем такси. Само тогава ще сме на сигурно.
Тръгнахме да събудим едно фермерско семейство, за да се обадим от техния телефон, но кучето ни отпъди. А с всяка минута положението ставаше все по-опасно; някой ранобуден селяк щеше да намери повредената двуместна кола насред нивата. Най-после попаднахме на една възрастна мила дама, която ни позволи да използваме нейния телефон, и си поръчахме такси от центъра на Денвър, но то не се появи. Продължихме да се влачим по пътя. Ранното утринно движение се размърда и всяка кола, която се зададеше, ни приличаше на полицейска. Изведнъж наистина съгледахме полицейска кола, тя се приближаваше към нас и аз реших, че идва краят на онзи живот, който знаех, и почувствах, че встъпвам в нов, ужасяващ период на затвори и мъки зад решетките. Оказа се нашето такси и полетяхме към Изтока като стрели.