После, в късна нощ, останахме в една кола само Дийн, Стан Шепард, Тим Грей, Ед Дънкъл, Том Снарк и аз, а целият свят беше пред нас. Отидохме в мексиканския квартал, после във „Файв Пойнтс“, обикаляхме града. Стан Шепард просто откачи от радост. Не спираше да крещи „Копеле, да пукна!“ с пискливия си глас и се пляскаше по коленете. Дийн беше в луд възторг от него. Повтаряше всичко, което Стан издумваше, пуфкаше и бършеше потта от лицето си.
— Ех, че ще се забавляваме, Сал, като тръгнем към Мексико, с тоя невероятен Стан! Нати?
Това беше последната ни нощ в свещения Денвър и я изкарахме славно и диво. Завърши с пиене в мазето на свещи и с това, че Чарити се прокрадваше за оглед из горния етаж по нощница и с джобно фенерче. По това време към нас се бе присламчил и един цветнокож, на когото викаха Гомес. Той се клатушкаше мъртвопиян из „Файв Пойнтс“ и за нищо не му пукаше. Когато го видяхме, Томи Снарк извика: — Ей, ти да не се казваш Джони?
Гомес се олюля и отново запелтечи:
— Така по ли ви приличам на него? Правя всичко възможно да съм Джони, но нещо не ми се удава.
— Слушай, ей, я ела с нас! — извика Дийн, Гомес скочи в колата ни и потеглихме. В мазето шептяхме ожесточено, за да не обезпокоим съседите. В девет часа сутринта всички си бяха отишли с изключение на Дийн и Шепард, които още дърдореха като полудели. Хората ставаха да си правят закуските и чуваха странни подземни гласове, които повтаряха: „Да! Да!“ Бейб приготви обилна закуска. Дойде време да изчезваме към Мексико.
Дийн откара колата до най-близката бензиностанция, където я стегнаха тип-топ. Колата му беше форд, модел 37, дясната врата на която беше откачена от пантите и привързана към каросерията. Предната дясна седалка също беше потрошена и когато се облегнеше назад, човек се озоваваше с лице към очукания покрив.
— С тая раздрънкана таратайка ще пътуваме до Мексико дни наред, съвсем като провинциалисти — каза Дийн.
Погледнах картата: разстоянието до границата при Ларедо беше над хиляда мили, главно през Тексас, а подир това още 767 мили през Мексико до великия град край назъбените височини на Истмус и Оахакан. Не можех да си представя това пътуване. Най-фантастичното от всички. Сега вече нямаше да вървим към изток или запад, а към магическия юг. Мярна се видение на цялото западно полукълбо със скалните пластове, спускащи се надолу до Тиерадел Фуего, докато ние летим по параболата на света към други тропици и други светове.
— Братче, ще стигнем най-после до нашето ТО! — произнесе Дийн с непоколебима вяра. И ме потупа по рамото: — Само почакай, и ще видиш. Ехехееей! Ихаааа!
Шепард тръгна да приключи последните си денвърски задължения, аз го придружих и се запознах с бедния му дядо, който застана на прага на къщата и започна да мълви:
— Стан, Стан, Стан.
— Какво има, дядо?
— Не заминавай!
— Е, решено е вече, а сега трябва да тръгвам; защо се държиш така?
Старецът беше с прошарена коса, с големи бадемови очи и с напрегната до скъсване шия.
— Стан — каза той простичко, — не заминавай. Не разплаквай стария си дядо. Не ме оставяй пак сам.