Уникалността на Тексас не може да се отрече: бавно се врязахме в Абилийн и всички ококорихме очи, за да го огледаме.
— Представи си, че живееш в това селище на хиляди мили от големите градове. Ихаа, ихаа, ей го там, до линията, стария Абилийн, където каубоите от Далечния Запад докарвали за продан цели стада добитък, стоварвали ги тук от корабите, напивали се до безпаметство и бясно лудували. Хей, чувате ли ме? — провикна се Дийн през прозореца, а устата му се разкриви в гримаса, напомняща за У. К. Фийлдс. Него Тексас не го вълнуваше, нито пък което и да е друго място. Зачервените тексасци не му обърнаха внимание и продължиха забързани по напечените тротоари. Спряхме да хапнем извън града, на юг по магистралата. Нощта като че отстоеше на милиони мили от нас, когато поехме към Коулман и Брейди — сърцето на Тексас, наоколо само шубраци, тук-там по някоя случайна къща покрай зажаднял поток, прашно отклонение от цели, петдесет мили и безкраен пек.
— А старият кирпичен Мексико е далеч, далеч — промълви сънен Дийн от задната седалка, — затова давайте газ, момчета, и призори ще целуваме сеньоритите, тоя стар форд може да препуска, стига да знаете как да му говорите, да го насърчавате, е, задницата му може да изпадне, но не се тревожете за това, важното е да стигнем целта.
И отново потъна в сън.
Аз седнах зад волана и карах до Фредериксбърг и тук отново пресякох старата карта на същото място, където в една снежна утрин на 1949 година се бяхме държали за ръце с Мерилу, къде ли беше сега Мерилу?
„Давай!“ — крещеше Дийн в съня си и предполагам, че сънуваше санфранциски джаз, а може би предвкусваше наближаващото мексиканско мамбо. Стан приказваше ли, приказваше; Дийн сякаш бе навил пружина в него предната нощ и сега той изобщо не можеше да спре. Беше стигнал до Англия и разказваше стопаджийските си приключения по нейните пътища, от Лондон до Ливърпул, когато бил с дълга коса и протрити панталони, и особени британски шофьори на камиони го вземали със себе си в унинието на европейската празнота. Очите ни се зачервиха от нестихващите мистрали на прастария Тексас. В стомаха на всеки от нас бе заседнал камък и ние знаехме, че макар и бавно, се приближаваме към края му. С тресящо се усилие колата едва вдигаше четирийсет. От Фредериксбърг напуснахме широкото и високо западно поле. Пеперуди започнаха да се размазват върху предното стъкло.
— Спуснахме се в горещата земя, момчета, при пустинните плъхове и при текилата. За първи път прониквам толкова на юг в Тексас — добави Дийн зачуден. — По дяволите! Точно тук пристига моят старец зимно време, тоя лукав стар нехранимайко.
Изведнъж, слизайки в подножието на хълм, дълъг пет мили, ние се гмурнахме в истинска тропическа жега, а върху възвишението пред нас видяхме светлините на стария Сан Антонио. Човек добиваше чувство, че цялата тая земя действително е била мексиканска. Къщите покрай пътя бяха по-различни, бензиностанциите — по-схлупени, осветлението по-оскъдно. Доволен, Дийн седна зад кормилото, за да ни отведе в Сан Антонио. Влязохме в град от гъсто и безразборно застроени южняшки мексикански паянтови къщурки без мази и със стари люлеещи се столове на верандите. Спряхме на невероятно запусната бензиностанция, за да ни сменят маслото. Под ярката светлина на електрическите крушки над главите ни, почернели от летните хвъркати насекоми на долината, се бяха струпали мексиканци, които бъркаха в кашони, вадеха бирени бутилки и подхвърляха монети на момчето, обслужващо станцията. Цели семейства се помайваха наоколо и си купуваха бира по тоя начин. Отвсякъде ни обграждаха схлупени къщурки и клюмнали дървета, а въздухът бе пропит с дивия дъх на канела. Страхотни мексикански девойчета се разхождаха с момчетата си.
— Ихааа! — провикна се Дийн. — Si! Mañana!
От всички страни ехтеше музика, всякаква музика. Ние със Стан изпихме няколко бутилки бира и се поопихме. Намирахме се почти извън Америка и все пак безспорно в нея, там, където тя е най-лудешката. Саморъчно доизкусурявани коли прогърмяваха край нас. Сан Антонио, ааах!
— Сега слушайте какво ще ви кажа — спокойно можем да се разтикаме няколко часа из Сан Антонио, ще намерим клиника за ръката на Стан, а ние със Сал ще обиколим и изучим улиците, ей, гледайте тия къщи отсреща, вижда се всичко в стаите, вижте ги готините дъщери как се излежават и четат списание „Истинска любов“, ииииих! Хайде, да тръгваме.
Известно време карахме напосоки, като питахме хората по пътя къде е най-близката болница. Оказа се някъде към центъра, който изглеждаше по-лъскав и американски — с няколко небостъргача, повече неони и системи от еднотипни магазини, — и все пак в мрака се щураха коли с гръм и трясък, сякаш не съществуваше правилник на движението. Паркирахме пред болницата и аз тръгнах със Стан да търсим интернист, а Дийн остана в колата да се преоблече. Фоайето на болницата беше препълнено с бедни мексиканки, някои бременни, други — болни, трети — довели малките си болни дечица. Тъжна гледка. Спомних си за бедната Тери и се замислих какво ли прави сега. Стан чакат цял час, за да дойде интернистът и да погледне подутата му ръка. Инфекцията, която развил, си имала наименование, но никой от нас не си направи труда да го запомни. Били му инжекция пеницилин.