— Ухааа! Не съм си и помислял, че съществува подобно нещо!
Горе на най-високия връх, величав като върховете на Скалистите планини, се виждаха бананови дървета. Дийн спря и излезе от колата, показа ни ги и се поглади по корема. Намирахме се на една издатина, върху която над бездната на света беше кацнала малка сламена колиба. Слънцето тъчеше златна мараня, която замъгляваше Моктесума, останала на повече от миля под краката ни.
В двора пред колибата тригодишно момиченце стоеше с пръст в уста и ни гледаше с големите си кафяви очи. — — Сигурно никога в живота си не е виждало тук да спира кола — въздъхна Дийн. — Здра-а-вей, момиченце. Как си? Харесваме ли ти? — Момиченцето погледна срамежливо встрани и се нацупи. Ние се заприказвахме помежду си и то наново взе да ни оглежда с пръст в уста. — Ех, как ме е яд, че нямам нищо да й подаря! Помисли си само, да се родиш и да живееш на този земен ръб и той да е всичкото, което знаеш за света. Баща й сигурно се спуска пипнешката в клисурата с въже, бере ананаси от пещерите или сече дърва под осемдесетградусов ъгъл, докато под него зее пропастта. Момиченцето никога, ама съвсем никога не ще напусне това място и не ще научи каквото и да е за широкия свят. Ей това се казва народ! Представи си само какъв ли див главатар си имат! И навярно оттатък тоя път, отвъд скалата, на мили по-навътре, хората са още по-диви и особени, да-да, сигурно защото панамериканската магистрала все пак цивилизова народа покрай пътя. Виж само капчиците пот по челото на момиченцето — забеляза Дийн и по лицето му се изписа болка. — Те не са като нашата пот, а мазни капчици, които винаги са там, защото тук винаги е горещо, през цялата година, и то не подозира, че човек може и да не се поти, родено е в пот и ще умре в пот. — Потта по челцето на детето беше тежка, ленива; не течеше; просто си стоеше там и лъщеше като бистри капки зехтин. — Как ли се отразява това върху душите им? Колко ли по-различни от нашите трябва да са техните грижи, оценки и желания! — Устните на Дийн се отпуснаха в страхопочитание, той подкара с десет мили в час, защото искаше да разгледа всяко човешко същество, което бихме срещнали по пътя. Пъплехме нагоре и още нагоре.
С изкачването въздухът ставаше все по-студен и индианските момичета, които видяхме на пътя, бяха загърнали главите и раменете си с шалове. Те буйно ни замахаха; спряхме, за да разберем защо. Искаха да ни продадат късчета скални кристали. Големите им кафяви невинни очи се взираха в нашите с такава душевна вглъбеност, че никой от нас не изпита сексуално влечение към тях; още повече че те бяха направо малки, някои само на единайсет години, а изглеждаха почти като на трийсет.
— Гледайте какви очи! — въздъхна Дийн.
Сигурно такива са били очите на Дева Мария като дете. В тях съзряхме нежно опрощение. Гледаха ни, без да трепват. Ние разтъркахме нашите неспокойни сини очи и върнахме погледите си към тях. Скръбният омагьосващ огън на техните очи ни прониза отново. Но когато заговориха, изведнъж станаха глупави и припрени. Тяхната същност беше в мълчанието.
— Сигурно съвсем отскоро са се научили да продават тия кристали, откакто е бил построен пътят, тоест от десетина години — преди това целият този народ сигурно само е мълчал!
Момичетата закрякаха около колата. Най-одухотвореното дете се вкопчи в потната ръка на Дийн. Ломотеше на индиански.
— Да, да, миличко — промълви нежно, почти тъжно Дийн. Той слезе от колата, затърщува нещо в очукания си куфар отзад — стария изтерзан американски куфар — и измъкна джобен часовник. Показа го на момичето. То записука от радост. Другите се скупчиха захласнати около тях двамата. После Дийн порови в шепата на момичето, за да си избере „най-крехкия, чист, миниатюрен кристал, който тя е изнамерила със собствените си ръце в планината за мен“. Хареса си един, не по-голям от малина. И с два пръста й подаде часовника, провесен във въздуха. Устничките на всички момичета се закръглиха като на малки певици от детски хор. Щастливо, момиченцето притисна часовника към дрипавата дреха на гърдите си. Останалите погалиха Дийн, за да му благодарят. Той стоеше сред тях, обърнал към небето небръснатото си лице, и търсеше с очи следващия, още по-висок и краен проход; приличаше на пророк, появил се сред хората. Върна се в колата. На момичетата не им се искаше да тръгваме. Докато карахме нагоре по правия проход, те дълго махаха и тичаха след нас. Завихме и повече не ги видяхме, а те още тичаха.