— Ех, къса ми се сърцето! — простена Дийн и се удари в гърдите. — Докога може да продължава тази тяхна преданост и удивление? Какво ще им се случи? Възможно ли е, ако караме достатъчно бавно, да следват колата ни чак до Мексико Сити?
— Да — отговорих му, защото бях убеден, че е така.
Излязохме върху главозамайващите висини на Сиера Мадре Ориентал. Банановите дръвчета блестяха като златни в омарата. Гъсти мъгли се кълбеха от пропастите, зейнали зад стръмните скални склонове. Долу в ниското Моктесума се провираше като тънка златна нишка през килим от зелена джунгла. Отминавахме странни крайпътни градчета на върха на света, където забрадени с шалове индианци ни наблюдаваха изпод своите rebezos и перифериите на шапките си. Животът тук беше плътен, тъмен, древен. Изпиваха с ястребови погледи сериозния луд Дийн зад бясното кормило. И всички протягаха ръце. Бяха дошли от отдалечени планини и по-високи плата, за да протегнат ръка за нещо, което си въобразяваха, че цивилизацията може да им предложи, без дори за миг да подозрат каква тъжна и нещастна заблуда е цивилизацията. Те не знаеха, че тя е създала бомба, която може да вдигне във въздуха всички наши мостове й пътища и да ги превърне в купчина развалини, че един ден и ние ще станем бедни като тях и ще протягаме ръце до същия, по съвсем същия начин. Нашият раздрънкан форд, нашият стар пъплещ американски форд от трийсетте години, изтрещяваше покрай тях и изчезваше сред облаци от прах.
Наближихме подножието на последното плато. Слънцето стана златно, въздухът — яркосин, а пустинята, пресичана тук-там от реки, беше истински въртоп от нажежен въздух и пясък, върху който на места неочаквано падаше библейската сянка на дърво. Вече караше Стан, а Дийн спеше. Появиха се овчари, облечени в дълги надиплени роби както в прастари времена, жените носеха златни вързопи лен, мъжете — тояги. Овчарите седяха и сборуваха под големи дървета сред трепкащия сумрак на пустинята, а овцете се бутаха една в друга малко по-далеч от тях и вдигаха прах.
— Хай, братче — изкрещях на Дийн, — събуди се и погледни овчарите, събуди се и погледни със собствени очи златния първосвят, та да можеш след туй да разправяш как изглежда той!
Дийн завря глава между нашите отпред, хвърли бегъл поглед към червеникавия гаснещ залез и се просна обратно да спи. Когато се събуди, ми описа в подробности цялата картина и ми каза:
— Много съм доволен, че ме събуди да погледна. Ох, господи, какво да правя? Къде да отида? — Поглади корема си, погледна небето със зачервени очи и почти се разрида.
Краят на пътуването наближаваше. От двете ни страни се ширеха просторни полета; благ вятър повяваше над изникващите тук-там горички от високи дървета и над старите църквички, ченвеникавооранжеви от последните отблясъци на слънцето. Огромни розови облаци се носеха ниско. „Мексико, Сити преди здрач!“ Бяхме пропътували хиляда и деветстотин мили от следобедните денвърски дворове до тези необятни библейски земи и ето че приближавахме края на пътя.
— Дали да не си сменим изпоцапаните от буболечки фланелки?
— Не, нека да влезем с тях в града, по дяволите!
И се насочихме към Мексико Сити.
Къс планински проход ни изведе внезапно на една височина и пред очите ни се разкри цялото Мексико Сити върху своята вулканична земя: градът бълваше пушеци в ранния сумрак. Спуснахме се към него, преминахме по булевард „Инсурхентес“ право към „Реформа“, сърцето на града. Деца играеха футбол върху обширни тъжни полета и вдигаха прах. Настигаха ни шофьори на таксита и питаха искаме ли момичета. Не, сега не искахме момичета. Безкрайни градски бордеи се простираха в равнината: зърнахме самотни фигури в притъмняващите улички. Скоро щеше да падне нощта. После изведнъж се гмурнахме в тътена на големия град и се озовахме сред претъпкани кафенета, театри и много светлини. Вестникарчета крещяха. Босоноги мъже се тътреха с момичета в дрипи. Луди и боси шофьори индианци ни препречваха пътя, задминаваха ни от всички страни, бибиткаха и правеха движението невъзможно. Врява до небето. В Мексико колите нямат заглушители. Клаксоните тръбят непрекъснато и победоносно.