ВТОРА ЧАСТ
1
Мина повече от година, преди да видя отново Дийн. Цялото време прекарах вкъщи, завърших книгата си и благодарение на стипендията, която получавах като бивш военнослужещ, тръгнах на лекции. За Колелата на 1948 година двамата с леля се натоварихме с подаръци и отидохме на гости при брат ми във Вирджиния. С Дийн си пишехме и той ми бе съобщил, че отново поема на Изток: аз пък му бях отговорил, че в такъв случай между Коледа и Нова година ще може да ме намери в Тестамънт, щата Вирджиния. И един ден, когато в дневната на брат ми в Тестамънт се бяха събрали всичките ни роднини-южняци — мършави мъже и жени, в чиито очи се отразяваше старата земя на Юга, — вайкаха се тихо за времето и реколтите и правеха отегчителния общ преглед кому се е родило бебе, кой се е сдобил с нова къща и така нататък, един окалян хъдсън 49 спря на мръсния път пред къщата. Нямах представа кой може да е. Уморен мускулест младеж с раздърпана фланелка, небръснат и със зачервени очи се изкачи на верандата и позвъни. Отворих вратата и изведнъж осъзнах, че това е Дийн. Беше пропътувал целия път от Сан Франциско до прага на моя брат Роко във Вирджиния за невъобразимо кратко време, защото бях пуснал съвсем наскоро последното си писмо, в което му съобщавах къде ще бъда. В колата видях две спящи фигури.
— Не може да бъде! Дийн! Кой е в колата?
— Здра-а-вей, здра-а-вей. братче. Мерилу е в колата. И Ед Дънкъл. Трябва незабавно да се измием, уморени сме като кучета.
— Но как можахте да пристигнете тъй бързо?
— Ех, братче, хъдсънът не се шегува!
— Че откъде го намери?
— Купих го със собствени спестявания, Работих като железничар и печелех по четиристотин долара на месец.
През следващия час настъпи пълна суматоха. Моите роднини-южняци изобщо не проумяваха какво става, нито пък кои или какви са Дийн, Мерилу и Ед Дънкъл: само зяпаха онемели. Леля ми и брат ми Роко се оттеглиха на съвещание в кухнята. В малкия южняшки дом се събрахме единайсет души. На това отгоре брат ми се местеше от къщата и половината му мебели вече бяха отпратени в новата: отиваше да живее с жена си и детенцето си по-близо до града. Купили си бяха нова гарнитура, а старата трябваше да се озове в къщата на леля ми в Патърсън, макар че още не бяхме решили по кой начин ще стане преместването. Когато чу за проблема ни. Дийн незабавно предложи услугите си с хъдсъна. С два бързи прехода двамата с него щяхме да превозим мебелите до Патърсън, като на втория щяхме да върнем и леля. Това щеше да ни спести много пари и главоболия. Всички се съгласиха. Снаха ми нареди трапеза и тримата капнали от умора пътници седнаха да ядат. Мерилу не била спала от Денвър. Този път тя ми се стори по-зряла и по-красива.
Научих, че Дийн живял щастливо с Камий в Сан Франциско от есента на 1947 година: намерил си работа като железничар и печелел доста пари. Станал баща на чудно момиченце. Ейми Мориарти. Но един ден, както си вървял по улицата, изведнъж го стегната шапката. Видял, че се продава един хъдсън 49, изтичал до банката и изтеглил всичко, до последния цент. На място купил колата. С него бил и Ед Дънкъл. След покупката и двамата останали без пукната пара. Дийн залъгал страховете на Камий, като й обещал, че ще се върне след месец.
— Само отивам до Ню Йорк да взема Сал и веднага се връщаме.
Тя съвсем не останала възхитена от намерението му.
— Но какъв е смисълът на всичко това? Защо постъпваш така с мен?
— Нищо лошо не правя, скъпа, нищо лошо… ъъъ… хм… Сал много ми се примоли да отида да го взема и аз трябва на всяка цена да отида — няма да се впускам в подробности… но ще ти обясня все пак защо… Не, послушай, ще ти обясня защо.
Обяснил й, само че, разбира се, обяснението му било безсмислено.
Дългият грамаден Ед Дънкъл също работил като железничар. Уволнили ги с Дийн няколко дни преди да тръгнат насам, при едно твърде радикално съкращение, при което се дало предимство на работниците с дълъг стаж. Ед се бил запознал с някакво момиче на име Галатия, което живеело в Сан Франциско от собствени спестявания. И нашите двама откачени вагабонти решили да помъкнат момичето на Изток, та да им плаща разноските. Ед я обсипвал с ласкателства и я придумвал; тя не склонявала, без да се оженят. Само за няколко шеметни дни Ед Дънкъл и Галатия се оженили; Дийн се скъсат да тича за необходимите документи и дни преди Коледа изчезнали от Сан Франциско със седемдесет мили в час по незаснежените южни пътища към Ел Ей. От някакво пътническо бюро в Ел Ей взели един моряк срещу петнайсет долара за бензин. Той отивал в Индиана. Прибрали и една жена с малоумната й дъщеря срещу четири долара за бензин; жената пътувала за Аризона. Дийн сложил малоумното момиче до себе си, отпред, и както се изрази, й обръщат внимание. „През цялото време, братче! Каква нежна и отнесена душа само! И колко си говорихме, говорихме, за пожари, за това как пустинята се превръща в рай и за нейния папагал, който псувал на испански.“ След като оставили двете си пътнички, те продължили към Тюсън. През цялото време Галатия Дънкъл, новата жена на Ед, се оплаквала, че е уморена и че иска да поспи в някой мотел. Ако продължавало така, щели да похарчат парите й далеч преди да са стигнали във Вирджиния. Първите две нощи насила ги карала да спират и прахосала десетачки за мотели. Додето стигнали в Тюсън, тя фалирала. И в някакво хотелско фоайе Дийн и Ед й се изплъзнали и продължили пътя си сами, с моряка, без ни най-малко угризение на съвестта.