Във Вашингтон пристигнахме на разсъмване. В деня на тържественото встъпване на Хари Труман във втория си мандат. Внушителна военна техника, демонстрираща боевата мощна страната, беше подредена по цялата дължина на авеню „Пенсилвания“, по което прогърмяхме с нашата разнебитена ладия. Имаше В-29, кораби РТ, артилерия и всякакви бойни машинарии, които изглеждаха зловещо върху заснежената трева; последна в редицата беше обикновена малка спасителна лодка, жалка и смешна до останалите оръжия. Дийн забави, за да я огледа. И поклати в страхопочитание глава.
— Какво са намислили тия хора? А Хари си спи някъде в града… Добрият стар Хари… Човек от Мисури, като мен… Това трябва да е личната му лодка.
Дийн легна отзад да поспи и Дънкъл взе кормилото. Дадохме му специални напътствия да не се увлича. Но едва захъркахме, а той вдигна на осемдесет, без да се съобразява с ни едно ограничение, и на всичко отгоре, профучавайки покрай един полицай, който се разправяше с някакъв шофьор, направи тройно нарушение — караше най-вляво на четирилентово шосе, в платното на насрещното движение. Естествено полицаят ни подгони с виеща сирена. Спря ни. Нареди ни да го следваме до полицейския участък. Там седеше зъл полицай, който от пръв поглед изпита антипатия към Дийн; подуши затвора от всяка фибра на тялото му. Прати кохортата си вън да разпитва мен и Мерилу поотделно. Питаха за годините на Мерилу, мъчеха се да ни насадят по закона за подлъгване на малолетни. Само че Мерилу си носеше брачното удостоверение. После ме дръпнаха настрани и взеха да подпитват кой спи с Мерилу.
— Мъжът й — отговорих им съвсем просто.
Продължиха да любопитстват. Струвахме им се много подозрителни. Приложиха любителско шерлокхолмство — задаваха ми един и същ въпрос по два пъти и чакаха да се издам. Обясних им:
— Тия двамата приятели се връщат на работа в железниците на Калифорния, тази е жена на по-ниския, а аз съм им приятел и прекарвам с тях двуседмичната си ваканция от университета.
Ченгето се усмихна и каза:
— Така ли? Тоя сак наистина ли е твой?
— Накрая злият полицай отвътре глоби Дийн двадесет и пет долара. Обяснихме им, че разполагаме само с четиридесет за целия път до Западния бряг: отговориха, че не ги интересува. Когато Дийн възрази, злият полицай заплаши, че ще го върне в Пенсилвания и ще го накисне с особено обвинение.
— Обвинение в какво?
— Няма значение в какво. Не бери грижа за това, умнико. Ед Динкъл, виновникът, предложи да остане в затвора.
И Дийн се замисли. Но полицаят побесня и кресна:
— Ако оставиш приятеля си в затвора, аз ще те върна още сега в Пенсилвания. Чуваш ли? — А нашето единствено желание беше да продължим пътя си. — Още една глоба за превишена скорост във Вирджиния, и колата ви ще бъде конфискувана — благослови ни ченгето на прощаване. Лицето на Дийн беше аленочервено. Подкарахме в гробно мълчание. Да ни приберат парите за пътуването, беше все едно да ни поканят да крадем. Те знаеха прекрасно, че с тяхната глоба фалираме и че нито по пътя, нито някъде другаде имаме близки, та да им телеграфираме за пари. Американската полиция води психологическа война с онези американци, които не я стряскат с внушителни документи или заплахи. Нашата полиция е викторианска: тя наднича през мръсни прозорци, пъха си носа навред и ако броят на престъпленията не я задоволява, може сама да си ги създаде. „На девет престъпления едно си измислят сами — от отегчение“ — казва Луи-Фердинан Селин. Дийн беше толкова бесен, че искаше, щом само си намери оръжие, да се върне във Вирджиния и да застреля полицая.
— Пенсилвания! — презрително изсумтя той. — Какво ли обвинение ми беше измислил? Скитничество вероятно: щеше да ми прибере всичките пари и да ме обвини в скитничество. Виж ги ти, как леко оправят света! А ако се оплачеш, могат да те застрелят.
Какво да правим, оставаше ни само да потърсим отново радостта в себе си и да забравим случилото се. Започнахме да забравяме преживяното още докато минавахме през Ричмонд, и скоро всичко си дойде на мястото.
Сега вече имахме само петнайсет долара за целия път. Щеше да се наложи да прибираме стопаджии и да крънкаме центове от тях за бензин. В пущинака на Вирджиния изведнъж видяхме покрай пътя да върви човек. Дийн заби спирачките. Погледнах назад и казах, че човекът е просто скитник и сигурно няма нито цент.