— Къде сме?
— Току-що пресякохме връхчето на Флорида, братче, мястото се казва Фломатън.
Флорида! Летяхме надолу към крайбрежната равнина и Мобайл; пред нас над Мексиканския залив плуваха грамадни облаци. А бяха минали едва трийсет и два часа, откак се сбогувахме с всички сред мръсния сняг на Севера. Спряхме на една бензиностанция. Дийн и Мерилу започнаха да играят на „сол и пипер“ покрай колонките. Дънкъл влезе в павилиона и без никакво усилие открадна три пакета цигари. Ставахме самоуверени. Когато навлизахме в Мобайл по дългото шосе над заливаните от прилива земи, съблякохме зимните си дрехи и се насладихме на южната топлина. Точно тогава Дийн започна да разказва историята на своя живот, а когато на един кръстопът след Мобайл се натъкнахме на препятствие от струпани коли, чиито шофьори ожесточено се караха, вместо да се провре плавно край тях, Дийн изсвистя по пътната отбивка на бензиностанцията и продължи право напред, без дори да намали любимите си постоянни континентални седемдесет мили. Зад нас останаха зяпнали лица. А той продължи без прекъсване разказа си:
— Казвам ви, не ви лъжа, започнах на девет с едно момиче, което се казваше Мили Мейфеър, в гаража на Род на улица „Грант“ в Денвър, същата, на която живя Карло. Тогава баща ми още поработваше в тенекеджийницата. Помня, че леля ми крещеше от прозореца: „Какво правиш там в гаража?“ Ох, сладка Мерилу, защо не съм те познавал тогава? Ауу! Колко крехка трябва да си била на девет години!
Той се закиска истерично: напъха пръста си в устата й, после го облиза: взе ръката й и я потърка в себе си. А тя просто си седеше и ведро се усмихваше.
Големия Ед Дънкъл гледаше през прозореца и сам си говореше:
— Да, да, онази нощ си мислех, че съм призрак.
Занимаваше го също мисълта какво ще му каже в Ню Орлиънс Галатия Дънкъл.
Дийн продължи:
— Веднъж пътувах с един товарен от Ню Мексико, та право до Ел Ей — тогава бях на единайсет, с баща ми се разгубихме на едно разклонение, бяхме сред истинска джунгла от скитници. Бях слязъл с един човек, на когото викаха Червения великан, баща ми остана пиян в някакъв покрит вагон, влакът тръгна, ние с Червения великан го изпуснахме и след това не видях баща си месеци наред. Пътувах с товарния чак до Калифорния, като че летяхме, първокласен товарен, змей през пустинята. През целия път се возих на платформата между два вагона — можете да си представите колко е било опасно, но нали бях още дете, нищо лошо не ми минаваше през ум — стисках комат хляб под мишница, а с другата си ръка се крепях за спирачния лост. Това също не е измислица, не ви лъжа. Когато стигнах в Ел Ей, тъй бях зажаднял за мляко и сметана, че веднага се хванах на работа в една млекарница и първото нещо, което направих, беше да излоча половинка гъста сметана, а после драйфих от нея.
— Горкичкият Дийн — съжали го Мерилу и го целуна. Той гордо гледаше напред. Обичаше я.
Внезапно излязохме до сините води на Залива и в същия миг по радиото започна лудо предаване; прочутото джаз-шоу на нюорлеански негърски музикален джокей, най-отбрани диви плочи, предимно на черни, между които водещият вмъкваше реплики от рода на: „За нищо да не ви пука!“ С радост си представихме Ню Орлиънс в нощта пред нас. Дийн потри ръце над кормилото.
— Ей, ама живот ще падне!
По здрач навлязохме в гъмжащите улици на Ню Орлиънс. — Помиришете само хората! — провикна се Дийн, който бе подал лице през прозореца и душеше въздуха. — Ааа! Господи! Какъв живот! — И зави рязко покрай един трамвай. — Да, разбира се! — Натисна газта и се огледа във всички посоки за момичета. — Я вижте тази\ — Въздухът в Ню Орлиънс беше тъй разнежващ, сякаш ни галеше коприна: лъхна ни диханието на реката и неподправеният мирис на хора и на кат, и на меласа, какви ли не тропически ухания нахлуха в носовете ни, когато сякаш с магическа пръчка изчезнаха ледовете на северната зима. Подскачахме на местата си. — А я погледнете тая пък! — крещеше Дийн и вече показваше друга жена. — Ох, колко обичам, колко обичам жените! Изумителни са! Обичам ги! — Той плюеше през прозореца, стенеше, хващаше се за главата. Едри капки пот се стичаха по челото му от чиста възбуда и изтощение.
Покачихме колата върху алджиърския ферибот и се озовахме посред Мисисипи на плавателен съд.
— Бързо да излезем от колата, за да погледаме реката и хората и да помиришем света — разпореди се Дийн, припряно надяна слънчевите си очила, грабна цигарите и скокна от колата като пружинено човече. Ние го последвахме. Надвесихме се през парапета и се втренчихме във великия кафяв праотец на водите, който тече през средата на Америка, същински порой от сломени души, и влачи пънове от Монтана, тиня от Дакота, мръсотия от Айова, предмети, потънали в Три Фокс, където туй чудо се ражда сред ледовете. От едната ни страна чезнеше димящият Ню Орлиънс, от другата ни притискаше старият заспал Алджиърс. Негри се трудеха в парещия следобед и нажежаваха пещите на ферибота до червено и от горещината гумите ни замирисаха. Дийн зяпаше всичко и само щъкаше нагоре-надолу в жегата. Обиколи палубата и се качи горе, в изторбените си панталони, вечно свлечени до средата на корема му. Изведнъж го видях да се люлее на въженото мостче. Като че щеше да полети. Лудият му смях огласяше целия ферибот — „хи-хи-хи-хи-хиии!“ Мерилу вървеше подире му. Той се завъртя навсякъде като фъртуна, върна се, разучил всичко, скочи в колата тъкмо когато другите вече бибиткаха да тръгваме, шмугна се на косъм покрай няколко коли, а после усетихме, че се носим като стрела през Алджиърс.