7
Прозвуча и на заранта, когато станах рано свеж и сварих Стария Бул Лий и Дийн в задния двор. В работния си комбинезон от бензиностанцията. Дийн помагаше нещо на Бул. Бул беше намерил голямо, дебело прогнило дърво и отчаяно издърпваше с клещи малки гвоздейчета от него. Огледахме дървото по-отблизо; в него бяха побити милиони гвоздейчета — същински червеи.
— Когато ги извадя всичките, ще си направя от това дърво лавица, която ще издържи хиляда години! — каза Бул и всеки мускул по лицето му потръпваше от момчешка възбуда. — Защото, знаеш ли. Сал, лавиците, които правят днес, само след шест месеца се пречупват или направо рухват дори от тежестта на дрънкулки. Същото е и с къщите, същото е и с дрехите. Тия копелета откриха пластмаси, с които могат да строят вечни къщи, както и гуми. А всяка година милиони американци загиват от дефектни автомобилни гуми, които се нагорещяват по пътя и се пукат. Какво им пречи да произвеждат гуми, които да не се пукат? Същото е и с пастите за зъби. Открили са някаква дъвка, от която — ако я дъвчеш в детските си години — до края на живота си няма да имаш дупка в зъбите си, но не я показват на никого. Същото е и с дрехите. Могат да шият дрехи, които да траят вечно. Но предпочитат да произвеждат евтини стоки, така че хората да са принудени да работят, всеки ден да перфорират пропуските си на входа, да се обединяват във враждуващи съюзи и да се щурат напред-назад, докато в столицата пада голямото лапане. — Той повдигна гнилото дърво. — Не мислиш ли, че от него ще излезе идеална лавица?
Беше ранна утрин; Бул бе във вихъра си. Горкият, толкова опиати блъскаше в организма си, че през по-голямата част от деня можеше само да линее в оня стол със светещия дори по обед лампион над него, но рано сутрин беше великолепен. Започнахме да целим мишената с ножове. Той разказа, че в Тунис видял един арабин, който можел да прободе човешко око от четирийсет фута разстояние. Това пък го подсети за неговата леля, която през трийсетте години тръгнала да се разхожда из центъра на някакъв североафрикански град.
— Била с група туристи и ги развеждат гид. На малкия си пръст носела диамантен пръстен. По едно време се облегната на някаква стена да си почине за минутка, един арабин изскочил отнякъде и отсякъл кутрето й с пръстена, преди тя да успее да гъкне, драги мой. Чак след това почувствала, че вече няма малък пръст. Хи-хи-хи-хи! — Когато се смееше, той стискаше устни и изкарваше смеха от корема си, някъде от много дълбоко, като се превиваше чак до коленете. Дълго се смя. — Ей. Джейн! — провикна се развеселен. — Разказах на Дийн и на Сал за леля ми, когато е била в Африка!
— Чух — извика тя от кухненската врата в меката, топла, облъхната от Гълфа сутрин. Красиви едри облаци се носеха над главите ни, облаците на долината, които те карат да почувстваш безбрежността на старата, сгромолясваща се, свещена Америка, от устие до устие и от нос до нос. Бул пращеше от енергия и сила.
— Ей, разказвал ли съм ви за бащата на Дейл? По-смешен старец не съм виждат в живота си. Беше болен от пареза, която разяжда предната част на мозъка и ставаш такъв, че не можеш да отговаряш за мислите, които ти минават през главата. Имаше къща в Тексас и веднъж извикат дърводелци, за да пристроят допълнително крило към нея, карат ги да работят по двайсет и четири часа в денонощие. Посред нощ скачат и заповядват: „Не ща това проклето крило тук, преместете го там!“ Дърводелците разглобявали всичко, направено до този момент, и започвали наново. На разсъмване хората ги виждали как чукат ли, чукат новото крило. По някое време на стареца му омръзвало и казвал: „Дявол да го вземе, ходи ми се в Мейн!“ Качвал се на колата си и отпрашвал със сто мили в час — стотици мили след него се виели вихрушки от пилешка перушина. Спирал колата си посред движението в центровете на тексаските градчета само за да си купи уиски. Улиците се задръствали, от всички страни му бибипкали, а той излитал от магазинчетата с ругатни: „Засто пък вдигат толкос сум тес сантави софьори!“ Фъфлеше; болните от пареза фълфят, тоест фъфлят. Една нощ той спря пред къщата ми в Синсинати, наду клаксона и се развика: „Ей, ислисай, тръгвай с мен в Тексас да видим Дейл.“ Тоя път се връщаше от Мейн. Твърдеше, че е купил къща — ох, нали разбирате, приличаше на оня старец, за когото писахме съчинение в колежа; показаха ни картинка на онова ужасно корабокрушение и удавниците във водата, които се вкопчват в спасителната лодка, а старецът им сече пръстите с мачете. „Махайте се, нестасници, туй е наета лодка!“ О, ужасен беше, Мога цял ден да ви разправям за него. Но я вижте какъв хубав ден!