— Ей, братче, представяш ли си, ако в тия блата попаднем на великански черни приятелчета в джазов транс, които извиват на китари жални блусове, пият змийска отрова и ни викат да идем при тях!
— Ухааа!
Отвсякъде дебнеше тайнственост. Колата пълзеше по разкаляния път, леко издигнат над блатата, който от двете си страни се снишаваше и се губеше сред пълзящи растения. Отминахме някакво привидение; негър в бяла риза, протегнал ръце нагоре към мастилената небесна твърд. Навярно се молеше или може би проклинаше. Изсвистяхме съвсем близо до него; погледнах през задното стъкло и видях само бялото ни очите му. „Ууууф! — потрепера Дийн. — Внимавайте. Най-добре е да не спираме по тия места.“ Но по едно време се объркахме на някакъв кръстопът и, така или иначе — трябваше да спрем. Дийн угаси фаровете. От всички страни ни заобикаляше гъста гора от обвити с пълзящи растения дървета и почти чувахме пъпленето на милиони отровни змии. В мрака се виждаше единствено червената амперова лампичка от контролното табло на хъдсъна. Мерилу се разпищя от страх. Ние се разхилихме като ненормални, за да й изкараме съвсем ума. И нас ни беше страх. Искахме да се измъкнем по-скоро от това имение на змиите, от този гниещ блатен мрак и да забръмчим отново с колата по познатата ни американска земя, покрай скотовъдните градчета. Тук миришеше на газове и застояла вода. Този ръкопис на нощта не можехме да разчетем. Избуха бухал. Хванахме наслуки един от черните пътища и съвсем скоро вече пресичахме старата зловеща река Сабин, виновницата за блатата. Тогава съзряхме, изумени, стълпотворение от светлини. „Тексас! Това е Тексас! Нефтеният град Бомонт!“ Грамадни цистерни и рафинерии като градове никнеха пред нас сред уханието на нефт.
— Как се радвам, че се измъкнахме оттам — проговори Мерилу. — Хайде пак да си пуснем страшна пиеса по радиото.
Прекосихме Бомонт, после реката Тринити при Либърти и се насочихме към Хюстън. Дийн започна да разказва за живота си в Хюстън през 1947 година.
— Хасъл! Лудия Хасъл! Търся го, където и да ида, и все не го намирам. Тук, в Тексас, той все пропадаше някъде. Тръгнем с него и с Бул на покупки, а Хасъл вземе, та изчезне. Налагаше се да го търсим по всички стрелбища в града. — Вече влизахме в Хюстън. — Търсехме го най-вече из престъпните квартали. Ей, братче, той е готов да се надстрелва с първия срещнат перко. Една нощ го изгубихме и се наложи да си вземем хотелска стая, а трябваше да носим лед на Джейн, защото продуктите й щяха да се развалят. Минаха два дни, докато открием Хасъл. През това време и аз сам започнах да се заплесвам. Зяпах по жените, тръгнали на следобеден пазар, ей тук, из центъра, по супермаркетите — докато Дийн разказваше, ние летяхме през пустата нощ — и си намерих едно чудно и много шантаво момиче, истински откачено, което просто скиташе и се мъчеше да си открадне портокал. Беше от Уайоминг. Красотата на тялото й беше равна само на идиотизма на ума й. Когато се натъкнах на нея, тя си дърдореше нещо сама и аз я заведох в нашата хотелска стая. Бул беше пиян и се опита да натряска и моето мексиканско момиче, което беше почти дете. Карло се беше натъпкан с хероин и пишеше стихове. Хасъл не се появи до полунощ, когато внезапно го открихме в джипа. Намерихме го заспал на задната седалка. Всичкият лед се бе разтопил. Хасъл каза, че е изгълтал около пет таблетки приспивателно. Ех, братче, ако паметта ми служеше тъй добре, както и разумът, щях да ти разкажа в най-малки подробности какво правихме тогава. А, но ние знаем какво значи времето. Всяко нещо само се нарежда. Ето, ако сега затворя очи, тази стара таратайка сама ще си кара по пътя.
В четири часа сутринта по празните улици на Хюстън ни задмина с гръм и рев едно момче на мотоциклет; окичило се бе от главата до петите с лъскави предмети — бляскащи копчета, каска, гладко черно яке, — тексаски поет на нощта, в чийто гръб се бе вкопчило момиче като индианско дете в майка си; с развени коси, устремен напред, младежът сякаш пееше: „Хюстън. Остин, Форт Уърт, Далас, понякога и Канзас Сити, че дори и старият Антоун, ха-ха-ха!“ Смалиха се на точици и изчезнаха от погледите ни.
— Еееей! Видяхте ли мадамчето, дето се беше лепнало за колана му? Я да ги издухаме! — Дийн се опита да ги настигне. — Кажете, няма ли да бъде славно, ако се съберем всички заедно и го ударим на живот — някоя инжекцийка, обща любов и всички ще си бъдем мили, приятни и добри, без да се караме, без да се дърпаме по детски, нито пък да страдаме от криво разбрано телесно целомъдрие и други такива работи! Дааа, само че ние знаем какво значи времето.
Дийн му се подчини и продължи пътя си.