Този палец се превърна в символ на последния етап от развитието на Дийн. Той вече не се интересуваше от нищо (както и преди), но същевременно сега по принцип вземаше всичко присърце; тоест на него всичко му беше все едно, той принадлежеше на света, и толкоз. Спря ме посред улицата.
— Братче, ти сигурно си съвсем шашнат; едва си пристигнал в града, и още първия ден ни изхвърлят, и ти се чудиш какво си направил, че да заслужиш подобно отношение — да те изхвърлят с все партакешите ти — хи-хи-хи, — но я ме погледни мен. Моля те. Сал, погледни ме!
Погледнах го. Беше по фланелка, прокъсани панталони, увиснали под корема му, съдрани обувки; небръснат, косата чорлава и рунтава, очите — зачервени, огромният бинтован палец — щръкнал нагоре пред гърдите му (трябваше да го държи в това положение), а на лицето му — най-безумната усмивка, която съм виждат. Препъвайки се, той обикаляше вкръг и се вглеждаше във всяко нещо.
— Какво виждат очите ми? Ахаа — синьото небе. Лонгфелоу! — Залитна и примигна. Разтърка очи. — И прозорци; обръщал ли си някога внимание на прозорците. Сал? Искаш ли да си говорим за прозорци? Виждал съм наистина шантави прозорци; едни ми се кривят, други, със спуснати капаци, ми намигат. — Измъкна от сака си „Парижките потайности“ от Йожен Сю и след като оправи фланелката си, зачете най-педантично на уличния ъгъл. — Ех, Сал, трябва наистина да вникваме във всичко по пътя си… — Но след миг забрави какво бе казат и се огледа озадачено. Добре, че бях дошъл, Дийн имаше нужда от мен.
— Защо те изхвърли Камий? Какво ще правиш сега?
— Хм! — изсумтя той. — Хм! Хм! — Напънахме мозъците си да измислим накъде да тръгнем и какво да правим. Разбрах, че всичко зависи от мен. Горкичкият, горкичкият Дийн — и дяволът не е изпадал толкова; обзет от пристъп на безумие, с възпален палец, заобиколен от смачканите куфари на сиротния си трескав живот, хиляди пъти кръстосал Америка насам и натам, той беше един свършен човек. — Защо не тръгнем пеш към Ню Йорк — предложи, — та да разрешим всичко по пътя, а?
Извадих парите си и ги преброих; показах му ги.
— Тук имам осемдесет и три долара и малко дребни — съобщих му — и ако искаш да тръгнеш с мен, хайде към Ню Йорк, а после ще отидем в Италия.
— В Италия ли? — възкликна той. Очите му светнаха. — Италия! Да-да! А как ще стигнем дотам, Сал?
Замислих се.
— Аз ще спечеля малко пари, ще взема хиляда долара от издателите си. И ще свалим всички луди мадами на Рим и Париж, иде обиколим навсякъде; ще седим в кафенетата, на тротоарите; ще живеем във вертепи. Защо Да не отидем в Италия?
— Защо ли? Д-да — промълви Дийн и изведнъж осъзна, че му говоря сериозно. Погледна ме с кранчето на окото си, защото никога преди аз не се бях обвързвал с неговото обременително присъствие, а погледът му беше като на човек, който претегля шансовете си в последния миг, преди да заложи. В очите му се четеше тържество и наглост, дяволски поглед, който той дълго не свали от мен. Издържах го, но се изчервих.
— Какво има? — попитах го.
Чувствах се нещастен, задето му задавах въпроса. Той не ми отговори, а продължи да ме пронизва със същия безочлив поглед.
Опитах се да си спомня целия негов живот, за да открия дали се бе случило нещо, заради което той не ми вярваше сега. Решително и твърдо му повторих:
— Ела с мен в Ню Йорк; ще получа парите.
Гледах го, очите ми се наляха със сълзи от смущение. Той продължаваше да се взира в мен. Но вече сякаш не ме виждаше, гледаше през мен. Навярно това беше решаващата точка в нашето другарство, моментът, в който той осъзна, че съм прекарал някой и друг час в мисли за него и за неговите тревоги, и известно време се опитваше да вмести този факт в своите невероятно оплетени и изтерзани мисловни категории. Нещо прещрака и в двама ни. В мен най-внезапно се зароди загриженост за един много по-млад човек, пет години по-млад, чиято съдба се бе преплела с моята в хода на последните години; в него стана нещо, за което мога да съдя само по онова, което направи по-късно. Инак той силно се развесели и каза: „Решено.“
— А защо ме гледаше така?
Болно му стана, че го попитах. Намръщи се. А Дийн рядко се мръщеше. И двамата бяхме смутени и някак несигурни. Стояхме на върха на един хълм в красивия слънчев ден на Сан Франциско; сенките ни падаха върху тротоара. От сградата до къщата на Камий се изнизаха единайсет гърци, мъже и жени, за миг се строиха върху слънчевия тротоар, докато един от тях запристъпва назад по тясната уличка и им се усмихна зад фотоапарата. Позяпахме тези древни хора, които празнуваха сватбата на една от дъщерите си, навярно хилядната поред в непрекъсвания мургав род от усмихващи се в слънцето люде. Не бяха зле облечени, по бяха странни. Все едно, че с Дийн се намирахме в Кипър. В искрящия въздух прехвърчаха чайки.