— Е — отрони Дийн с много срамежлив и мил глас. — ще тръгнем ли?
— Да — отговорих му, — тръгваме за Италия.
Така че вдигнахме багажа си, той — куфара със здравата си ръка, а аз останалото — и се заклатушкахме към спирката на трамвая; за миг се спуснахме в подножието на хълма, провесили крака към тротоара от полюшващата се платформа, двама корабокрушенци от нощта на Запада.
3
Първото нещо, което направихме, беше, че влязохме в един бар на улица „Маркет“ и решихме всичко — няма да се разделяме и ще бъдем другари до смъртта си. Дийн беше много мълчалив и, замислен, заглеждаше се в старите скитници в салуна, която му напомняха за баща му.
— Мисля, че е в Денвър — и този път трябва да го намерим на всяка цена, може да е в областния затвор, може отново да е някъде по улица „Ларимър“, но трябва да го намерим. Съгласен ли си?
Да, съгласих се; щяхме да свършим всичко, което бяхме пропуснали или от глупост не бяхме свършили в миналото. После решихме два дена да се налудуваме из Сан Франциско, преди да тръгнем на път, и, разбира се, щяхме да пътуваме с коли чрез някое пътническо бюро, като плащаме част от бензина, та по този начин да спестим възможно повече пари. Дийн заяви, че Мерилу вече не му е необходима, въпреки че все още я обича. Не се съмнявахме, че ще си свали мадама в Ню Йорк.
Дийн облече раирания си костюм и спортна риза, за десет цента натъпкахме цялото си имущество в багажните кабинки на автогарата и се запътихме на срещата си с Рой Джонсън, който щеше да ни бъде шофьор по време на двудневното лудуване из Фриско. Рой се бе съгласил по телефона на това. Не след дълго той се появи на ъгъла на улиците „Маркет“ и Трета и ни прибра. Рой вече живееше във Фриско, работеше като чиновник и се бе оженил за симпатична, дребничка русокоса мадама на име Дороти. Дийн ми довери, че носът й бил дългичък и тъкмо поради това той все се дърлел с нея, но всъщност носът й съвсем не беше дълъг. Рой Джонсън е слабо, тъмнокосо хубаво момче с изострено лице и сресана коса, която час по час отмята от слепоочията си. Към всичко се отнасяше невероятно сериозно и се усмихваше широко. Явно се бе карал с жена си Дороти заради шофьорската идея, но тъй като бе решил на всяка цена да отстои позицията си на мъж в къщата (те живееха в една малка стая), той все пак удържа обещанието си към нас, само че имаше последствия: душевната му дилема се решаваше в горчива тишина. Развозваше ни с Дийн из целия Фриско, във всички часове на деня и нощта, но нито веднъж дума не продума: само с това, че минаваше на червени светофари и вземаше рязко завоите на две колелета, ни показваше в какъв капан сме го вкарали. Заел бе позиция някъде по средата между предизвикателството към отскорошната си съпруга и предизвикателството към главатаря на старата си денвърска тайфа. Дийн беше доволен и, разбира се, необезпокоен от карането. Ние не обръщахме ама съвсем никакво внимание на Рой, седяхме си отзад и се занасяхме.
Най-напред отидохме в Мил Сити да потърсим Реми Бонкьор. Забелязах с известна почуда, че старият кораб „Адмиралската волна пчеличка“ не беше вече в залива; и естествено Реми също отдавна не живееше в предпоследната от бараките в каньона. Вместо него вратата отвори едно красиво черно момиче; двамата с Дийн дълго приказвахме с нея. Рой Джонсън ни чакаше в колата и четеше „Парижките потайности“ от Йожен Сю. Хвърлих един поглед към Мил Сити и разбрах, че е безсмислено да търся заплетеното минато; затова решихме да отидем при Галатия Дънкъл и да разберем ще ни подслони ли за една нощ. Ед я бе напуснал отново, заминал бе за Денвър, и да пукна, ако тя отново не кроеше планове как да си го върне. Заварихме я, че седи с кръстосани крака върху килимче с ориенталски мотиви в четиристайния си апартамент в горната част на улица „Мишън“ и си гледа на карти. Добро момиче беше. Видях тъжни следи от краткия престой на Ед Дънкъл, който си бе отишъл просто от безразличие и защото нищо не го привличаше да остане.
— Ед ще се върне — каза Галатия. — Че той не е в състояние да се грижи за себе си без мен. — И хвърли яден поглед към Дийн и Рой Джонсън. — Този път го отмъкна Томи Снарк. Преди да се появи Снарк, Ед си беше съвсем щастлив, работеше, излизахме и си прекарвахме чудесно. Дийн, ти поне знаеш това. Но когато дойде тоя, започнаха да се затварят в банята по цели часове. Ед седеше на ръба на ваната, Снарк на седалката, и говореха, говореха, говореха — какви ли не глупости.