Дийн се разсмя. Години наред той беше пророкът на тази банда, а ето, че сега и другите прилагаха неговите хватки. Томи Снарк си беше пуснал брада и големите му тъжни сини очи бяха потърсили Ед Дънкъл във Фриско: случило се следното (ама истина, без лъжа): след някаква злополука в Денвър се наложило да ампутират кутрето на Томи, за което му било изплатено солидно обезщетение. Без ни най-малка причина под слънцето двамата решили да избягат от Галатия и да отидат в Портланд. Мейн, където Спарк, изглежда, имал леля. Така че сега се намираха или в Денвър, на път, или вече в Портланд.
— Когато изхарчат парите на Том, Ед ще се върне — каза Галатия, като погледна картите. — Проклет глупак, никога нищо не му е ясно. А е достатъчно да разбере само едно — че го обичам.
Както седеше на килимчето с разпуснатата си, дълга до пода коса и нареждаше картите, Галатия все едно, че бе дъщеря на гърците с фотоапарата. Започна да ми харесва. Дори решихме да излезем заедно вечерта и да послушаме джаз. Дийн пък щеше да покани Мари, една висока блондинка, която живееше на същата улица.
Същата вечер ние с Галатия и Дийн отидохме да вземем Мари. Тя държеше апартамент в някакъв сутерен, имаше малка дъщеричка и стара кола, която едва креташе, та се наложи с Дийн да я бутаме по улицата, докато момичетата тласкаха стартера. Оттам се върнахме у Галатия и всички насядахме върху гарнитурата й с издута до пръсване тапицерия — Мари, дъщеричката й. Галатия. Рой Джонсън, жена му Дороти — до един навъсени; аз застанах в ъгъла, неутрален към проблемите на Фриско, а Дийн — в центъра на стаята, с щръкнал палец пред гърдите си като издут балон, и нещо се хилеше.
— По дяволите — каза той, — май на всички нас все пръстите ни пострадват, хррр-хррр-хррр.
— Дийн, защо вършиш такива глупости? — обади се Галатия. — Камий ми позвъни и ми каза, че си я оставил. Не разбираш ли, че имаш дъщеря?
— Не я е оставил той, а тя го изхвърли — казах аз и наруших неутралитета си. Всички ме изгледаха злобно; само Дийн се ухили. — И какво искаш от горкото момче, не му ли стига палецът? — добавих. Този път вече се обърнаха към мен; особено подло ме измери Дороти Джонсън. Сборището ни не беше от най-дружелюбните, центърът на групата направо беше обвиняема скамейка, а Дийн — виновникът може би за всички злини. Погледнах през прозореца към жужащата в нощта улица „Мишън“; исках да излезем час по-скоро, за да слушаме прочутия джаз на Фриско; не забравяйте, че това бе втората ми нощ в града.
— Мисля, че Мерилу постъпи много, много мъдро, Дийн, като те остави — каза Галатия. — Години наред ти не си показват и най-слабото чувство за отговорност към когото и да било. Извършил си толкова ужасни неща, че просто не знам какво да ти кажа.
И действително беше така: всички седяха и гледаха Дийн с очи, изпълнени с омраза, а той стоеше на килима между тях и им се кикотеше — само се кикотеше. Дори изкара малък танц. Бинтът му, вече много мръсен, взе да провисва и да се развива. Изведнъж осъзнах, че заради безкрайните си грехове Дийн започваше да се превръща в Идиота, в Малоумния, в Светеца на тайфата.
— Ти не зачиташ абсолютно никого освен себе си и проклетия си кеф. Мислиш само за онова, което виси между краката ти, и как да измъкнеш пари или удоволствие от хората, а после просто ги захвърляш. И на всичко отгоре дори не си даваш сметка за това, което правиш. През ум не ти минава, че животът е сериозно нещо и че има хора, които се опитват да го изживеят почтено, а не само да се халосват през цялото време.
Точно това беше Дийн. Светият Халосник.
— Камий си изплака очите тая вечер, но не си въобразявай нито за миг, че иска да се върнеш при нея, каза, че не желае да те вижда, че този път е категорична. А ти стоиш тук, пулиш се и доколкото разбирам, никаква грижа не тежи на сърцето ти.
Това не беше вярно; аз знаех по-добре от тях и можех да им кажа всичко. Но не виждах смисъл. Имах желание само да се доближа до Дийн, да го прегърна, а на другите да кажа: „Слушайте всички, запомнете едно нещо: това момче също си има свои тревоги, но запомнете и друго — то никога не се оплаква, а на всички вас, дявол да ви вземе, е доставял незабравими преживявания дори само с факта, че е оставал верен на себе си; и тъй като това явно не ви стига, защо не го изправите пред наказателната рота, май точно това ви сърби да направите…“