— Същински Карло Маркс! — Дийн надвика урагана.
Вярно. Дребното бабино момче с окачен на врата саксофон имаше малки лъскави очички: дребни, заметнати навътре ходила и кавалерийски крака; то подскачаше, тропаше, подритваше, не сваляше очи от публиката (смеещи се хора, насядали около десетина маси, тъй като помещението беше едва трийсет на трийсет фута и с много нисък таван) и свиреше, без да спира. Музикалните му идеи бяха безкрайно семпли. Но обичаше да изненадва с неочаквани, несложни вариации на мотива. Започне, да речем, с „тъб-тъб-тъбъдъп… тъб-тъб-тъбъдъп“, а после го повтаря и развива, целува саксофона си и се смее, докато изведе ритъма до „тътъбъдъ-тътъбиди-тътъбъдъ-тътъбиди“ и дари с неповторими мигове от смях и прозрение както себе си, така и всички, които го слушат. Тонът му беше като камбанен звън, висок и чист, и заливаше от два фута разстояние. Дийн стоеше пред него, забравил целия свят, навел глава, стиснал ръце, подскачаше на пети така, че цялото му тяло се тресеше и от него шуртеше пот, вечната пот, която се стичаше в изпатилата му яка и продължаваше надолу, за да образува локвичка при краката му. Галатия и Мари бяха там, но минаха пет минути, преди да осъзнаем, че са те. Еех, славни нощи на Фриско, краят на континента и краят на съмненията, сбогом, безсмислени съмнения, сбогом, бесове. Лампшейд, натоварен с подноси с бира, крещеше във всички посоки; всяко свое действие извършваше в ритъм: подвикваше на келнерката в такт с музиката: „Хей, бейби, направи ми път. Лампшейд преминава към другия кът“ и профучаваше покрай нея с бирите във въздуха, нахълтваше с гръм и трясък в кухнята през летящата врата, танцуваше с готвачките и се връщаше обратно потен. Саксофонистът седна като препариран на една ъглова маса, без да докосва питието пред себе си, и зарея добродушен поглед в пространството, отпуснал надолу ръце, които стигаха почти до пода, разперил ходила като изплезени езици, сгърчил тяло от пълно изтощение и замайваща тъга, от всичко онова, дето се бе насъбрало в душата му: един човек, който всяка вечер нокаутираше сам себе си и оставяше на другите да го съживяват в нощта. Около него всичко кръжеше като облак. И този дребен бабин алтсаксофонист, този умален Карло Маркс, скочи отново, закриви се с магическата си свирка и издуха още двеста мотива в блус, от диви по-диви, без да дава признаци, че енергията му отслабва или че желае вече да приключи. Цялото помещение пулсираше.
Един час по-късно стоях на ъгъла на улиците Четвърта и „Фолсъм“ заедно с Ед Фурниър, саксофонист от Сан Франциско, който почака с мен, докато Дийн позвъни от някакъв салун на Рой Джонсън, за да дойде да ни прибере. Не си говорехме нищо особено, просто бъбрехме, но в един момент съгледахме съвсем шантава картина. Дийн, разбира се. Явно бе искал да съобщи на Рой Джонсън адреса на бара и му бе заръчал да чака на слушалката, изскочил бе навън да разчете фирмата, заради което се бе наложило да си пробива път през навалицата от пиячи по ризи, да излезе посред платното на улицата и да погледне табелките. Извърши всички тези движения, приведен ниско към земята, като Граучо Маркс, краката му го пренесоха с изумителна бързина от бара досред улицата, мярна се като същински призрак с овързан, щръкнал в нощта палец, закова на място и затърси с очи надписите. В тъмното те почти не се виждаха и той се завъртя поне десет пъти на платното с лудо, напрегнато мълчание — един човек с дивашки чорлава коса и с палец, накокошинен като едра гъска в небето, който се върти в мрака, разсеяно мушнал другата си ръка в панталона. Ед Фурниър нещо ми говореше: