— Където и да съм, винаги свиря нежно и дори ако хората не харесват свиренето ми, не мога нищо да променя. Я кажи бе, човек, тоя твой приятел като че е доста откачен, виж го какво прави там.
Погледнахме го. В пълно мълчание Дийн огледа табелките, втурна се обратно в бара, при което някои от излизащите едва не го стъпкаха, и така светкавично се шмугна през салона, че за да го видят, хората трябваше да се обърнат два пъти. Миг по-късно Рой Джонсън изникна със същата изумителна бързина. Дийн плавно пресече улицата и влезе в колата без звук. И пак се понесохме.
— Слушай, Рой, знам, че си имаш разправии с жена ти заради тая работа с нас, но на всяка цена трябва да стигнем на Четиридесет и шеста и „Гиъри“ за невероятното време от точно три минути, инак всичко е изгубено. Ъхъм! Да!
Точно така! (Кашлюк-кашлюк.) На сутринта ние със Сал тръгваме за Ню Йорк и в последната си нощ трябва наистина да се налудуваме, а знам, че и ти нямаш нищо против.
Не, Рой Джонсън нямаше нищо против; той само пресичаше на всеки червен светофар, дето се изпречваше на пътя му, благодарение на което ние се носехме още по-вихрено към нашите лудории. Призори Рой се прибра у дома си. А ние с Дийн накрая се озовахме с някакъв негър на име Уолтър, който поръчваше по няколко питиета, строяваше ги върху бара и ломотеше: „Вино сподиоди!“ Това всъщност означаваше чаша портвайн, чаша уиски и втора чаша портвайн. „Така по-лесно се преглъща отвратителното уиски, което ни пробутват“ — ревеше Уолтър.
Покани ни у тях да изпием по бутилка бира. Квартирата му беше на гърба на „Хауард“. Когато влязохме, жена му спеше. Единствената електрическа крушка в къщата беше тази над нейното легло. За това единият от нас трябваше да се покатери на стол и да я развие, докато тя се усмихваше отдолу както си лежеше; Дийн се зае с това и миглите му затрепкаха. Тя беше петнайсетина години по-възрастна от Уолтър и се оказа най-сладката жена в света. После трябваше да включи удължителя в контакта над нейното легло, а тя все така се усмихваше, усмихваше. Нито веднъж не попита Уолтър къде е бил, нито колко е часът, нищичко. Най-после нагласихме удължителя както трябва и се настанихме в кухнята около скромната маса, за да изпием по една бира и да си доразкажем историите. Започна да се разсъмва. Време беше да си тръгваме; върнахме удължителя на мястото му и завихме крушката обратно в спатията. Жената на Уолтър пак се усмихваше, усмихваше, докато повтаряхме шантавата операция. Думичка не отрони.
Когато излязохме на светлеещата улица, Дийн възкликна:
— Видя ли, братче, това е истинска жена. Ни една остра дума, ни един укор, никаква сцена: мъжът й може да се прибира по всяко време на нощта с когото си поиска, да си говори с гости в кухнята, да си пие бирата и да си излезе в който час му скимне. Това се казва мъж и този дом е неговата крепост.
Дийн посочи многозначително блока. Заклатушкахме се. Великата нощ бе отмината. Една полицейска кода подозрително пълзя известно време зад нас. От една пекарна на Трета улица си купихме пресни понички и ги изядохме на сивия мръсен тротоар. Висок, очилат, добре облечен господин мина, олюлявайки се, покрай нас, а до него вървеше негър с фуражка на тежкотоварен шофьор. Бяха странна двойка. Огромен камион избумтя по улицата, негърът го показа на господина и възбудено се опита нещо да му обясни. Високият бял мъж крадешком погледна през рамо и преброи парите си.
— Той е досущ като Стария Бул Лий! — захили се Дийн. — Брои си парите и смята, че ще оправи света, а оня другият сигурно иска само да си поговори с някого за камиони и за нещата, които знае.
Вървяхме известно време след тях.
В зората на джазова Америка всички тия уморени лица плуваха из въздуха като свещени цветя.
Все пак трябваше да поспим; и дума не можеше да става да отидем при Галатия Дънкъл. Дийн познаваше някакъв влаков спирач на име Ърнест Бърк, който живеел с баща си в хотелска стая на Трета улица. В началото на познанството си Дийн бил в добри отношения с тях, но напоследък не дотам, та идеята му беше аз да ги склоня да преспим на пода в тяхната стая. Беше ужасно. Трябваше да им звъня от някаква рано отворена закусвалня. Бащата се отнесе със силно подозрение към моето обаждане. Спомни си обаче, че неговият син му бил разправял за мен. За голяма наша изненада той все пак слезе във фоайето и ни поведе нагоре. Тъжен, стар, мрачен санфранциски хотел. Изкачихме стълбите и възрастният човек излезе толкова добър, че дори ни отстъпи леглото.
— И без това трябваше да ставам — каза той и се оттегли в кухничката, за да свари кафе. Започна да ни разказва истории от времето, когато работел по железниците. Напомни ми за баща ми. Аз слушах разказите му. Дийн — не, той си ми зъбите, шава насам-натам, но на всичко, което старият кажеше, припяваше с: „Да, точно така.“ Накрая заспахме; а по някое време сутринта Ърнест се завърна от път из Запада и зае леглото, от което станахме ние с Дийн. Бащата вече се контеше за среща с любимата си, която, обясни ни той, била на средна възраст. Облече зелен костюм от туид, натъкна барета, също от зелен туид, и забоде цвете на ревера си.