Той яростно ме ръчкаше в ребрата, за да разбера по-добре. Опитах се да се настроя на най-откачената вълна, на която бях способен. От задната седалка летяха само гръм и трясък и безкрайни: „Да! Да! Да!“ Хората отпред бършеха чела, примрели от страх, и се проклинаха, че са ни прибрали от пътническото бюро. А това беше само началото.
В Сакраменто педерастът коварно си взе стая в хотел и ни покани с Дийн да пийнем нещо, а мъжът и жената отидоха да спят при роднини. В хотелската стая Дийн приложи всичките си номера от затвора, опитвайки се да измъкне малко пари от педераста. Беше истинска лудост. Педерастът взе да ни разправя колко се радвал, че сме тръгнали с него, защото много обичал млади мъже като нас, че можем да не му повярваме, но наистина не си падал по момичетата и отскоро бил започнал връзка с някакъв хомо от Фриско; нашият човек бил поел ролята на мъжа, а другият — на жената. Дийн го отрупваше с практически въпроси и се престараваше да кима. Педерастът каза, че много държи да знае какво мисли за всичко това Дийн. След като го предупреди, че се е продавал в ранната си младост, Дийн го попита с колко пари разполага. Аз бях в банята. Педерастът страшно се нацупи и, струва ми се, стана подозрителен относно истинската цел на Дийн, не извади никакви пари, а само даде някакви смътни обещания за Денвър. Непрекъснато опипваше парите и портфейла си. Дийн вдигна ръце и се отказа.
— Виждаш ли, братче, по-добре да си нямаме работа с такива. Предложиш ли им онова, което тайничко искат, те, разбира се, веднага се паникьосват.
Но Дийн все пак бе омаял собственика на плимута дотолкова, че онзи му отстъпи волана, без да спори, и едва сега поехме истински по пътя.
Напуснахме Сакраменто призори и до обед пресякохме пустинята на Невада след едно шеметно преминаване през планината Сиера Невада, при което педерастът и туристите се вкопчиха един в друг отзад. Ние седяхме отпред, бяхме превзели командването. Дийн отново беше щастлив. На него му стигаха едно кормило и четири колелета върху пътя. Взе да разправя колко лош шофьор бил Стария Бул Лий и за да ни покаже…
— Когато се зададе грамаден камион като ей онзи, на Бул първо му трябва страхотно дълго време, за да го забележи, той не вижда бе, човек, разбираш ли, не вижда. — Дийн разтърка бясно очи, за да ни обясни нагледно. — Аз му казвам: „Полека, Бул, внимавай, камион“, а той отговаря: „Ъ? Какво викаш, Дийн?“ — „Камион! Камион!“ Това става в последната секунда, а Бул продължава да се навира в камиона ей така…
Дийн лашна плимута право към камиона, който се носеше с рев срещу нас, поколеба се, помая се за миг пред него, лицето на шофьора посивя пред очите ни, хората отзад се дръпнаха и хлъцнаха от ужас, а Дийн извъртя встрани на косъм.
— Ей така, видяхте ли, точно така кара, ужасно лош шофьор е!
На мен окото ми не мигна; познавах Дийн. Но хората отзад бяха онемели. Впрочем страх ги беше дори да възнегодуват: господ го знае какво ще направи, мислех си те, ако се обадим. Той прелетя по този начин през пустинята, показа ни как не трябва да се шофира, как баща му карал таратайки, как виртуозните шофьори вземали завоите, как лошите шофьори влизали в завоите прекалено издалече и накрая се набутвали едва ли не в канавката и така нататък. Беше горещ слънчев следобед. Рино, Батъл Маунтън, Елко, всички градчета по пътя през Невада изсвистяваха едно след друго, а на смрачаване вече порехме равнината на Солт Лейк и светлинките на Солт Лейк Сити блеснаха ситни-ситни, почти на сто мили отвъд миражните прерии, блещукаха двойни, над и под земната крива, веднъж ясни, втория път — матови. Казах на Дийн, че онова, което свързва всички нас на този свят, е невидимо и за да го докажа, му посочих дългите редици от телефонни стълбове, които се виеха далеч отвъд взора ни, отвъд ивицата на стоте мили солна земя. Увисналата му превръзка, съвсем мръсна, трепкаше във въздуха, лицето му сияеше.
— Да бе, братче, мили боже, да, да!
Внезапно Дийн закова колата и се строполи. Докато се обърна да го погледна, той вече спеше дълбоко, свит в ъгъла на мястото си. Отпуснал бе лице върху здравата си ръка, а бинтованата автоматично и послушно бе останала вдигната пред гърдите му.
Хората отзад въздъхнаха облекчено. Чух бунтовното им шептене.