На малкия завой на хоризонта реката се е разляла като грамадно езеро и там се появяват някакви черни точки и дим. Едва след половин час наближава и отминава нагоре, разпенил реката, силен влекач с чужди букви на носа, помъкнал пет тежки шлепа, навързани като патици един след друг. Върху всеки от шлеповете — малка шарена къщица, въже с прострени дрехи, саксии мушкато и куче на прага. Те отминават, облени от слънцето, радостни от своята постоянна и волна подвижност, и един почернял човек от последната палуба, в къси гащички и синьо трико, маха с ръка към параходчето.
После отново остава само голямата река, небето, слънцето и двата бряга, които бавно се движат назад. Чувство на лекота, на радостна свобода, на просторност пронизва въздуха, нещата и хората, влечение към скитничество и смътна тъга, че все пак, както всичко в света, и тоя чудесен ден ще има своя край. Така е винаги при пътуване по вода.
— Бонбони и шоколад! Два лева късмет!
Един петнадесетинагодишен хлапак с кошница в ръка вика звънливо от долната палуба и скоро затропва нагоре по стълбичката. Няколко глави се обръщат:
— Ей го и Митю!…
Митю пристига ухилен в своите твърди гумени калеври, обути на бос крак. Той е без шапка, в стари къси панталонки и избелял пуловер. Главата му е голяма, ниско остригана, със стърчащи уши и живи очи, които постоянно смигат някому. Той минава между хората, бъбре, закача се е всички, прави се малко на глупав и успява така да пласира тук-таме някое фишече бонбони или питка шоколад.
Параходчето наближава Козлодуй и след малко спира. Погледите се устремяват към брега, облечен в камък, върху който се издига скромен паметник. Тук, на тоя пустинен бряг, са слезли преди шестдесет и шест години двеста български юнаци със своя войвода-поет… „Сега вече, като излязоха всички, последва една живописна и в същото време възвишена сцена — разказва в спомените си капитанът на Радецки. — Тогава се раздаде един глас и всичките паднаха на колене и останаха в това положение… Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свято отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си…“
Семейството на учителя се е прилепило до оградата и мълчи, впило очи в кръста. По дървената скеля се качва войник-граничар, отива до Оряхово. Широк път води от пристанището право на юг. Там чака каруца и в нея се настаняват адвокатът и господинът с голф, които са слезли тук. Каруцарят шибва конете и колата изчезва в облаци прах.
Реката отново понася параходчето, като че го плъзга по лъскавата си неподвижна повърхност. Горещината се засилва, наближава обяд. Някъде по румънския бряг пищи локомотив, над зеленината бягат парцали пушек. Де отива тоя невидим влак, там зад върбите, до които се полюлява празна лодка с едно гребло?…
На палубата настава оживление. Развързват се торбички, разгъват се пакети, почва обяд. Един богат турчин с момченце, седнали на отделна маса, поръчва гозба, лимонада, реже пъпеш. Трима селяни-работници вземат една порция, изваждат от торбите пити черен хляб, топят тримата в чинията и се хранят дълго, мълчаливи и сериозни. Митю минава между масите и хвърля тук-там своя звънлив вик на козле.
До оградата на борда стои млад моряк-войник, гледа равнодушно наоколо си и от време на време цръква плюнка през зъби. Той спира със знак малкия търговец и взема две лимонови фишечета. Митю слага кошницата на пода и оглежда момъка от глава до пети. Той е тънък, строен в своята синя униформа и моряшка шапчица, но лицето е тъмножълто и безизразно. Чертите му са остри, с тънки устни, между които блестят изумително бели зъби. Полуотворените очи гледат с потайна, недобра усмивка.