Митю безпричинно махва с ръка, премества кошницата и смигва. Иска да почне разговор:
— Ей! Ти не си ли от нашия град бе?
Морякът го поглежда нехайно, развива фишечето и не отговаря. Малкият не се отчайва:
— Виждал съм те аз тебе в казармата. Нашата къща е насреща…
Онзи отново бавно извръща глава, гледа го и мълчи. После изведнъж, с тих, но ясен глас казва:
— Ти познаваш ли Марчето?
Митю рита във въздуха от възторг:
— Я! Как да не я познавам! Марчето!… Че то цялата казарма я познава бе!…
Тънките ноздри на момъка трепват. Той отправя мътен поглед в очите на малкия.
Митю събира трите пръста на ръката си, вдига ги до устата и дума:
— Ама момиче — м-м-м! Право ти казвам, ей! Хубава личност!
Зъбите на моряка блясват, очите му се обръщат към брега.
Митю стои насреща и чака.
— Чувай!… Я почерпи един късмет бе! Цялата сума — два лева!
Другият плюе зад оградата, усмихва се наполовина и процежда:
— Цяла кошница имаш — вземи си…
— Ти да не мислиш, че като ги продавам — са мои?… Е-хей!… Всичката стока е на бюфетчика… Той е чорбаджията!…
Махва отново с ръка:
— Лоши хора, брей!… Ей сега, преди малко, един издърпа най-големия номер — ей такава на̀ пита шоколад!…
Почесва босия си крак и добавя:
— Няма да почерпиш, а?…
Грабва внезапно кошницата и затопурква надолу по стълбата.
Сега сред реката никнат тук-там и отминават малки островчета, потънали в тръстика и замрели под слънцето. Срещат се нови вериги шлепове. Едно загубено облаче стои на небето и отражението му плува заедно с параходчето. Нови пътници са се качили, замирисва на риба и дини.
— Та ти казвам — продължава започнат разговор тантурест мъж в полуселскю облекло, обръщайки се към една женица с куфарче и плетен черен шал, — минаха се няколко дни и пак стана една пантомима. Той остави жена си, живя подир с по-малката си балдъза, заряза и нея… Сега пък — трета. Елемент!…
— Не знам, Стойо — въздъхна жената, — мъка, мъка, такава една мъчнотия ме е обзела, не се търпи веке!…
От една дървена скеля качват на носилка някого. Двама селяни мъже — единият дребен, посивял човек, другият млад, опърлен от слънцето, як — внасят носилката във второкласния салон и присядат до нея. Наобикалят ги веднага, питат, клатят съчувствено глави. В носилката лежи едра селска мома. Едно кръгло, румено лице с живи, срамежливо-усмихнати очи оглежда непознатите хора наоколо. Мъжете, баща и брат, разказват със сух, равен глас историята. Преди два-три месеца момичето се качило да бере череши. Пада от дървото и си счупва гръбнака. Оттогава се парализирало от кръста надолу, докато горната част на тялото останала съвсем здрава. Носили я по доктори, в болници, не помогнало нищо. Сега отиват в София, през Свищов. Една стара селянка ги увещава да идат при някой си дядо Димо, в съседно на нейното село. Друг, болничав мъж, кожухар, им препоръчва бани… Учителят държи пенснето на носа си, гледа момичето, после авторитетно казва на бащата името на известен столичен хирург: „Той ще й направи операция — и момичето ще се дигне на десетия ден!“
После, когато любопитството на всички е задоволено, един по един хората излизат пак на палубата. Долу остава само болната с бащата и брата, бабичката и кожухарят, който пак им разправя за баните.
Горе, на една от освободените маси, обядва Митю. Той си е донесъл пълна чиния с ядене и половин хляб и се храни здравата. Приведен над гозбата, по лицето му е изписано съсредоточеност и доволство. Ушите му мърдат при всяко пъхане на лъжицата в устата.
До масата незабелязано се изправя войникът моряк, гледа го дълго с полуотворени очи, после обръща глава настрана и стои мълчалив, със стиснати устни. В сянката на тентата лицето му изглежда още по-тъмно и заключено. Митю дига глава от яденето, ухилва се и казва:
— Хубава форма, брей!… И най-кьопавия човек го дига!
Глътва една лъжица и продължава:
— Ти що не ядеш повече бе? Какъвто си хубавец, малко да се изпълниш — чудо ще станеш!…
Другият мълчи. Най-после се обръща цял към момчето, зъбите му отново лъсват и с далечен, съскащ глас казва:
— Кога видя Марчето?
Митю е свършил вече обяда си, изпъшква блажено и прибира трохите в чинията.
— Ха! Марчето ли?… Че има два дена май? Беше с вашия, младшията, нали го знаеш, Пеню, де! Пък преди туй пак ги видях, отиваха на кино.
Войникът стисва устни, очите му потъмняват съвсем.
Напреде откъм реката се обажда могъща сирена. Един бял като грамадна водна птица параход прошумява нагоре срещу течението. Жени в светли дрехи махат от палубите. Параходчето отвръща на поздрава и всеки отминава по своя път.