Митю кимва с глава:
— Експресния!…
Но войникът не отговаря, не поглежда нататък. Той върти в ръка малка туристическа камичка и смътно усмихнат, опитва на длан острието й.
Митю вижда камичката, посяга и казва:
— Я да видя! — обръща я, гледа калъфчето и я подава на момъка: — Чиста работа!… Заколва човека като нищо!… За колко я купи?…
Сетне изведнъж някаква мисъл му хрумва, той се изправя с празната чиния в ръка, гледа войника и добавя:
— Ей! Ти хем да не направиш нещо?… — върти глава заканително и съвсем неочаквано се ухилва.
Момъкът е прибрал вече камата, изважда лимоново бонбонче и го схрусква, без да отговаря. Митю го бутва с лакът и казва, преди да си тръгне:
— То, аслъ̀, дето викат, мъмарците в тихата вода се въдят, ей! — и слиза към кухнята.
От едно малко пристанище се качва млада двойка: провинциален поручик с жена си. Намират веднага познати, разприказват се. Довечера в Никопол имало вечеринка. Отиват дотам и утре се връщат.
Слънцето се спуска ниско над хоризонта. От бреговете се проточват сенки. Става още по-просторно и златисто, както са небесата по иконите. Една след друга, в права верига, десетина диви патици бавно прелетяват от единия бряг до другия, съвсем ниско, като че се опират на водата.
Параходчето засилва хода си и цялото пъстро население в него се е смълчало, упоено от неизразимия покой на тия вечерни часове. Реката, матовотъмна, се превръща в някакво космично същество, със свой потаен живот, своя цел и свой път, съвършено чужди на дребните създания, които се носят по нейния широк ленив гръб.
Носилката с момичето е извадена вън и двамата мъже със сурови, угрижени лица чакат до изхода. В Свищов те слизат. Една весела компания младежи и момичета се качват шумно, съединяват три маси на палубата и поръчват питиета.
Слънцето е залязло вече. Голям светловиолетов облак закрива блясъка на запад и само една златна ивица отдолу грее и се отразява в мътното огледало на водата. Небето посивява. В тъмнината отчетливо долитат шум от гребла, проточени викове откъм шлеповете в края на пристанището, една камбана, която звъни за вечерня в града.
Постепенно здрачът се сгъстява. На мачтата пламва лампичка и друга — на носа. Сирената дълго изсвирва, параходчето зашумява по стъмената река. В дрезгавината бреговете стават по-далечни и неясни. Тук-там заблещукват огньовце.
Младата компания на палубата избухва във викове и смях. Митю се върти наоколо с кошницата ухилен: продажбата върви много добре. Облегнат на оградата, морякът гледа с присвити очи някъде в пространството и плюе през зъби във водата. Като малка вселена, понесло стотина съществувания с техните съвсем чужди една на друга, различни и самотни съдби, параходчето постепенно потъва в тъмната далечина на реката.
1938