Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата
Първа част
1
Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим прочее делата на мрака и да наденем оръжието на светлината.
В петък вечерта бях поканен на купон у един колега от службата. Бяхме поне трийсет души, все средни кадри на възраст от двайсет и пет до четирийсет години. По едно време някаква патка започна да се съблича. Свали си тениската, след това сутиена, после и полата, като през цялото време правеше невероятни физиономии. Няколко секунди се повъртя по пликчета, след което започна да се облича, понеже не виждаше какво друго може да прави. Впрочем тя не спи с никого — затова поведението й е толкова абсурдно.
След четвъртата чаша водка доста ми прилоша и се наложи да се излегна на купчина възглавнички зад канапето. Малко след това две момичета се настаниха на въпросното канапе. И двете въобще не бяха хубави — всъщност това са дежурните дропли. Ходят да се хранят заедно и четат книги за развитието на говора при детето или нещо от този род.
Двете веднага почнаха да коментират новините на деня, как едно момиче от службата дошло на работа със страшно „миниатюрен“ минижуп — направо й се виждал задникът.
Мнението им по въпроса ли? Ами било чудесно. Силуетите им, странно уголемени, се очертаваха като театър на сенките върху стената над мен. Гласовете им сякаш идваха свише, малко като Светия Дух. Всъщност изобщо не бях добре — това беше ясно.
Цели петнайсет минути ръсиха тъпотии. Имала право да се облича, както си искала, това въобще не било от желание да съблазнява пичовете, искала просто да си се чувства добре, да се харесва на себе си и прочее. Последни злокобни останки от провала на феминизма. По едно време дори произнесох тези думи на глас: „Последни злокобни останки от провала на феминизма“. Но двете не ме чуха.
Аз също бях забелязал въпросното момиче. Как да не го видиш. Че дори и шефът се беше надървил.
Заспал съм преди края на разговора, но ме споходи мъчителен сън. Двете дропли се държаха под ръка в коридора, който се простира от единия до другия край на службата, маршируваха с високо вдигнат крак и пееха гръмогласно:
Момичето с минижупа стоеше в рамката на отворена врата, но този път беше с дълга черна рокля, тайнствена и строга. Гледаше ги с усмивка. На раменете й беше кацнал огромен папагал, който всъщност бе шефът. От време на време тя го галеше по перата на корема небрежно и същевременно умело.
Когато се събудих, установих, че съм повърнал върху мокета. Купонът беше към края си. Скрих повърнята под купчина възглавнички и станах, за да се опитам да се прибера у дома. Тогава забелязах, че съм си изгубил ключовете за колата.
2
Сред Марселовци
По-следващият ден беше неделя. Върнах се в квартала, но пак не можах да си намеря колата. Всъщност не помнех къде съм паркирал — всичките улици ми се струваха еднакво подходящи за тази цел. Улица „Марсел Самба“, „Марсел Дасо“… много Марселовци. Правоъгълни блокове, в които живеят хората. Силно усещане за идентичност. Но къде ли беше колата ми?
Както си ходех из тези Марселовци, постепенно заради колите и нещата от този свят ме обзе някакво чувство на умора. Откакто бях купил моето „Пежо-104“, си бях имал само неприятности: множество непонятни ремонти, няколко ожулвания… Разбира се, шофьорите насреща разиграват спокойствие, вадят формуляр за констативен протокол по взаимно съгласие, казват: „Окей, разбрахме се“; всъщност обаче в очите им се чете омраза — много е неприятно.
Пък и ако се замислим, ходех на работа с метрото. Вече не пътувах никъде през уикендите поради липса на подходяща дестинация. За отпуските най-често се насочвах към груповите екскурзии, понякога към ваканционни клубове. „За какво ми е тази кола?“ — повтарях си нетърпеливо, свивайки по улица „Емил Ландрен“.
И ето че едва когато излязох на авеню „Фердинан Бюисон“, ми хрумна да подам сигнал за кражба. В наши дни се крадат много коли, най-вече в близките предградия. Случката щеше да бъде лесно допустима и възприета както от застрахователната компания, така и от моите колеги. Защото как да призная, че съм си изгубил колата? Би било непредпазливо — веднага щяха да ме вземат за шегобиец и дори за ненормален или за палячо. С тия работи шега не бива — именно в такива ситуации другите си създават мнение за теб, завързват се и се развързват приятелства. Познавам живота, имам представа. Да признаеш, че си изгубил колата си, означава на практика да се отлъчиш от обществото. Така че я по-добре да я обявя за открадната.