— Защо? — попита Ема.
— Защото тогава може би щях да разбера какво се е случило нощес — отвърна той, без да откъсва очи от майка си.
Десетимата мъже останаха прави, докато Ема заемаше мястото си начело на масата — непозната маса, но пък и балният салон на „Бъкингам" не беше пригоден за спешно заседание на борда.
Всички бяха сериозни. Бяха се сблъсквали с кризи през живота си, но не и с такива размери. Дори устните на адмирал Съмърс бяха свити на тънка черта.
Ема отвори синята кожена папка, подарък от Хари по случай първото ѝ назначаване за председател. Помисли си, че именно Хари я беше предупредил за кризата и после се бе справил с нея.
— Не е нужно да ви казвам, че всичко, което ще обсъдим днес, трябва да остане строго поверително, защото едва ли ще е преувеличение, ако кажа, че бъдещето на „Барингтън Шипинг“, без да споменавам безопасността на всички на борда, е заложено на карта — започна тя.
Хвърли поглед към дневния ред, подготвен от секретаря на компанията Филип Уебстър един ден преди отплаването от Ейвънмаут. Той вече не беше актуален. Промененият дневен ред съдържаше само една точка и тя определено щеше да е единствената, обсъждана днес.
— Като начало извън протокола ще разкажа за всичко, случило се в малките часове на нощта, след което трябва да решим как да действаме — каза Ема. — Съпругът ми ме събуди малко след три…
След двайсет минути Ема отново погледна бележките си. Чувстваше, че е покрила всичко станало, но знаеше, че няма как да предвиди бъдещето.
— Размина ли ни се? — поинтересува се адмиралът, след като Ема попита дали има въпроси.
— Повечето пътници приеха обяснението на капитана без проблем. — Тя обърна една страница. — Дотук обаче имаме оплаквания от трийсет и четирима пътници. Всички с изключение на един приеха като компенсация безплатно пътуване с „Бъкингам“ в бъдеще.
— И можете да сте сигурни, че ще има още цял куп оплаквания — каза Боб Бингам, чиято обичайна северняшка прямота подейства като студен душ на външно спокойните по-стари членове на борда.
— Какво ви кара да мислите така? — попита Ема.
— Щом другите пътници разберат, че е достатъчно само да напишат оплакване, за да си издействат безплатно пътуване, повечето ще тръгнат направо към каютите си и ще извадят листата и писалките.
— Може би не всички мислят като вас — обади се адмиралът.
— Точно затова съм в борда — отвърна Бингам, без да му мигне окото.
— Госпожо председател, казахте, че всички с изключение на един са се съгласили на безплатно пътуване — обади се Джим Нолс.
— Да — каза Ема. — За съжаление един американски пътник заплашва да съди компанията. Казва, че бил на палубата през малките часове и нито видял, нито чул военни кораби, но въпреки това успял да си счупи глезена.
Всички членове на борда заговориха едновременно. Ема ги изчака да се успокоят.
— Имам среща с мистър… — тя погледна бележките си — Хейдън Ранкин в дванайсет.
— Колко американци имаме на борда? — попита Бингам.
— Стотина. Защо питате, Боб?
— Да се надяваме, че повечето от тях не са гонещи линейки адвокати, в противен случай ще има да се съдим до края на живота си. — Около масата се разнесе нервен смях. — Ема, уверете ме, че мистър Ранкин не е адвокат.
— По-лошо — отвърна тя. — Политик е. Конгресмен от Луизиана.
— Червей, изкарал късмета да се озове в бъчва с пресни ябълки — каза Добс, който рядко изказваше мнението си на заседанията на борда.
— Не ви разбирам, друже — каза Клайв Анскот от другата страна на масата.
— Местен политик, който сигурно си мисли, че му е паднала възможност да се прочуе на националната сцена.
— Само това ни трябва — каза Нолс.
Бордът се смълча. Накрая Боб Бингам каза направо:
— Ще се наложи да го отстреляме. Единственият въпрос е кой ще дръпне спусъка.
— Май ще трябва да съм аз — обади се Джайлс, — защото съм единственият друг червей в бъчвата. — Добс се смути подобаващо. — Ще се опитам да се натъкна на него преди срещата му с вас, госпожо председател, и ще се опитам да уредя нещо. Да се надяваме, че е демократ.
— Благодаря, Джайлс — каза Ема, която още не беше свикнала брат ѝ да се обръща към нея с "госпожо председател".
— Какви са пораженията по кораба от експлозията? — попита Питър Мейнард, който досега си беше мълчал.
Всички погледи се обърнаха към другия край на масата, където седеше капитан Търнбул.
— Не толкова, колкото се опасявах — каза капитанът, докато ставаше. — Едно от четирите основни витла е повредено от взрива и няма да мога да го сменя, докато не се върнем в Ейвънмаут. Има и малко поражения по корпуса, но са съвсем повърхностни.