- Наистина ли? - попита недоверчиво Кел.
Харолд му намигна. Кел не знаеше дали говори сериозно, или просто се опитва да му повдигне духа.
- Някой намерил ли е бейзболната шапка? - попита Харолд.-Якето?
Кел поклати глава. Може би Клекнър бе променил изцяло външния си вид, задигайки униформа на служител от „Хародс“ или купувайки си нов костюм от мъжката секция. Или пък просто бе успял да се шмугне през някой от изходите точно в момента, когато Джез или Каръл, или Нина, или Дани бяха отклонили за момент погледа си. Човешкото око се уморява. Концентрацията отслабва. Беше неизбежно. Тъй или иначе, Абакус се бе превърнал в призрак.
Следващите няколко часа Кел прекара в разместване на фигурите по шахматната дъска: Олдрич бе върнат на първия етаж в „Рембранд“, Каръл - изпратена да тича за здраве около Гровнър Скуеър, ако случайно, колкото и малко вероятно да бе това, Клекнър решеше да се отбие в американското посолство. Но това беше игра срещу несъществуващ опонент. Елза се върна от кино („Гледах филм за Земята с Уил Смит и сина на Уил Смит. Не ми хареса много“) и се зае с профила на Клекнър във Фейсбук. Търсеше размяна на бележки с някое от многото му лондонски гаджета. Амилия бе отхвърлила решението на Кел да постави бръмбари в апартаментите на две от бившите еднократни свалки на Клекнър с мотива, че това би било чисто губене на време. Кел нямаше никакъв полезен ход. Клекнър беше някъде в Лондон - някъде в Англия; можеше да минат дни, преди да се появи отново. На Кел не му оставаше нищо друго, освен да убива времето в пренареждане на екипа за наблюдение. Освободи Каръл, Джез и останалите да си вървят у дома; щяха да бъдат заменени от осем агенти на МИ5, никой от които не бе виждал Райън Клекнър на живо. Кел изпитваше безпомощния гняв на воин, държан с вързани ръце по време на сражение. Свикнал бе да играе активната роля в подобни операции, а не да бездейства зад бюро, опитвайки се да отгатне ходовете на опонента си. Шпионажът беше три четвърти чакане, наистина, но Кел искаше в този момент да се намира в „Рембранд“, в такси пред Еджъртън Гардънс, да обикаля улиците на „Найтсбридж“, а не да се пече на бавен огън пред редиците монитори на Ридан Плейс, заобиколен от вонята на тигров балсам, излъчваща се от Харолд, и от сумтенето на Елза, потънала в езотериката на кодове, байтове и алгоритми.
В десет излезе да вечеря. Поръча си агнешки кебап с ментов чай в един персийски ресторант на Уестбърн Гроув и мислено се пренесе сред файтоните на Бююкада и воя на корабни сирени по Босфора. Харолд си беше отишъл за няколко часа у дома, но щеше да се върне в полунощ. Елза спеше на матрака в кабинета му. Дани Олдрич бе останал на пост пред мониторите с обещанието да му позвъни, ако пристигнеше новина за Абакус.
Малко след единайсет телефонът на Кел иззвъня.
- Шефе?
Беше Дани. Кел бе спрял да запали цигара пред една будка за вестници. Отсреща през улицата две пияни момичета се качваха в такси. Едното имаше вид, сякаш всеки момент ще повърне.
-Да?
- Появи се.
- В „Рембранд“?
- Още не. Пат го е засякъл при станцията на „Саут Кензингтън“. Но явно отиват натам.
Кел вече крачеше към Ридан Плейс. Пусна изпушената си дополовина цигара в локва дъждовна вода и я чу как изсъска, преди да угасне.
- Отиват? - попита той.
- Американецът е с момиче.
- Същото като предишната нощ? Зена?
- Не. Друга. Може да е някоя от ония във Фейсбук. До две минути ще мога да я огледам.
Кел се затича към Ридан Плейс, колкото го държаха краката. Извади дистанционното от джоба си, отвори вратата, премина на бегом през фоайето и зави към редицата асансьори. Мина повече от минута, преди една от вратите да се отвори пред него. В кабината миришеше на къри. Някой си бе занесъл храна в офиса.
- Тук сме - чу гласа на Дани, който му махаше откъм залата за наблюдение.
Харолд и Елза бяха седнали пред мониторите, показващи картина от „Рембранд“. И двамата не вдигнаха глави, когато влезе, само Елза промърмори тихо: "Чао".
- В хотела ли са? - попита Кел.
- Аха. Току-що излязоха от асансьора. - Харолд се беше надвесил напред. - Да беше видял мацката. Жестоко гадже! Тоя тип е някаква машина за секс.
Звукът от стаята на Клекнър беше включен. На екрана се виждаше панорамен кадър от коридора; Клекнър и момичето бяха вече пред стаята му. Когато вратата се отвори, Кел чу първо нейния глас с американски акцент да възкликва предвзето, цитирайки стих от стара песен на „Пинк Флойд“:
- О, боже! Каква страхотна стая! Това все твои китари ли са?