- Имаш ли нещо против да запаля?
- Ти си у дома си, Том! Прави каквото искаш.
Той запали цигара и взе от кухнята две чаши и бутилка червено вино. Седнаха един до друг на канапето срещу телевизора. От двете им страни направо на пода бяха натрупани купища дивидита. Някои от тях луксозни и юбилейни издания. Събраните филми на Бъстър Китън. Любовни драми. Елза все така си беше с три обици в меката част на дясното ухо и една, с форма на нит, в хрущяла на лявото.
- Добре ли си, Том?
- Нищо ми няма - отвърна той.
- Всичко ще е наред - каза тя, като сложи ръка на коляното му. Кел гледаше втренчено брачната халка на пръста й. - Знам коя е жената. Онази, в хотела.
Кел срещна погледа й и потрепера от гняв, породен от срам. Елза не отмести очи; беше твърдо решила да спечели доверието му.
- Ти я обичаш, нали? Обичаш Рейчъл Уолинджър?
-Да.
Той отпи от виното, всмукна от цигарата. За негова изненада, Елза взе цигарата от ръката му и дръпна бързо два пъти едно след друго, после вдигна глава нагоре и издиша струя дим към тавана. Челюстите й бяха стиснати, погледът й съсредоточен, сякаш в този момент си припомняше всички свалки, всички любовни афери, всеки момент на страст, които някога бе изпитала.
- На колко е? Двайсет и осем, и девет?
- На трийсет и една - отвърна Кел.
Тя му подаде обратно цигарата. За един кратък и абсурден миг Кел си помисли, че ще го попита защо не се бе влюбил в нея. Вместо това тя му каза нещо съвсем неочаквано:
- Аз я познавам.
Той я изгледа смаян.
- От Истанбул. Бяха с госпожица Левин. С Амилия. Разбирам защо ти стана кофти. Тя е много... специална. Не просто хубава. Рядка личност. Повече от... simpatica.
- Да - отвърна Кел, който не гореше от желание да прави комплименти на Рейчъл, нито да си признава, че не бе успял да задържи любовта й. - Наистина е специална.
- Но се чувстваш като глупак, защото си се поболял от любов?
Кел се усмихна, мислейки си колко всъщност ценеше приятелството на Елза, навика й винаги да казва онова, което мислеше.
- Да - отвърна той. - Може и така да се каже.
- Не се чувствай така - каза разпалено тя. - Защо сме на този свят? Да обичаш значи да си жив. Да разтвориш сърцето си за някого е най-красивото нещо на земята. - Кел сигурно бе направил гримаса, защото тя се спря, после добави: - Сигурно ме мислиш за романтична италианка. Точно според стереотипа.
- Не, не мисля това - каза той, като я докосна по ръката, предлагайки й цигарата.
Елза поклати глава.
- Не, благодаря. Исках само да опитам вкуса на тютюн.
Тя стана и отиде до отсрещния край на стаята, където имаше друга библиотека, също отрупана с книги. Шеймъс Хийни. Пабло Неруда. Одън. Ларкин. Т. С. Елиът.
- Държиш всичката поезия на едно място.
Това беше по-скоро констатация, отколкото тема за нов разговор. Кел смачка цигарата си. Още помнеше колко близо бе стигнал до свалка с Елза преди две години в една подобна на тази вечер, когато само двамата бяха обсъждали Ясин Гарани в Уилтшър. Тя му бе сготвила вечеря. Слушала бе историите му. Отново се запита какво правеше сега с него в апартамента. Нямаше да се учуди, ако след време откриеше, че е било по указания на Амилия.
-Том?
- Какво?
- Беше лоша вечер за теб.
-Да.
- Толкова съжалявам. Не мога дори да си представя какво усещаш. Но нещо усещаш и това е добре.
Кел имаше чувството, че Елза се опитваше да му каже нещо повече от думи на утеха. Да му съобщи нещо по-дълбоко, нещо за него самия. Тя свали от полицата една книга, сякаш искаше да печели време, докато думите се оформеха в съзнанието й. Беше „Джейн Еър“. Докато я гледаше, Кел се опита - без сам да знае защо -да си внуши, че Елза го привлича. Не успя.
- Когато се запознах с теб, ми се стори затворен.
- Затворен - повтори той.
Усмихната, Елза остави книгата на ниската масичка в средата на хола и приклекна пред него, като се подпря с колене на неговите, за да запази равновесие. Той не знаеше дали ще се опита да го утеши с целувка, или просто се държеше мило, защото го виждаше, че страда.
- Когато започнахме да си говорим, първо в Ница, после в Тунис и Англия, забелязах, че си изпълнен отвътре с тъга. Не с безсилие. Не със самота. С тъга, сякаш сърцето ти беше мъртво от години.
Кел отмести поглед към прозореца. Спомни си, че Рейчъл му бе казала почти същото в Истанбул, докато крачеха, хванати за ръце, към ресторанта в „Ортакьой“: „Ти си в състояние на вечен полусън“. Той бе шокиран от способността й да долови интуитивно нещо такова, като в същото време бе приел истината в забележката й като откровение. Рейчъл го бе върнала към живота. Той съзнаваше, че не бе намерил щастие в брака си с Клеър, в същата степен, в която съзнаваше и собствената си отмъстителност.