Кел затвори очи.
- Това е добре. Защото, щеш не щеш, ще бъдеш с мен. Ще ме видиш. Освен това съм доволна за снощи.
- В какъв смисъл?
На Кел му идваше да смъкне слушалките от ушите си и да избяга от стаята.
- Ами доволна съм, че оставихме нещата да се развиват по-полека.
- Аха, ъм ... окей. - Американецът очевидно нямаше нищо против и по-бързо развитие и не беше свикнал да се церемони чак толкова с жените. - И аз така -добави той не особено убедително.
- Е, ще се видим в Истанбул. Ще ме разведеш из любимите си местенца. Ще отидем пак в бар „Бльо“.
- Непременно. Ти сега на работа ли си?
- Да - отвърна Рейчъл. - И трябва да затварям, защото ще си имам неприятности. Чао, сладък!
- Чао. До след два дни. И умната!
Докато Кел наблюдаваше екрана, Клекнър стана от леглото, отиде в банята, порови в тоалетния си несесер и извади бурканче с някакво лекарство, което приличаше на аспирин. Наля си вода от мивката, глътна две таблетки, после пусна душа. Върна се в стаята и започна да рови в кошчето за боклук. После направи същото и с това в банята.
- Какво става? - попита Олдрич. - Какви ги върши тоя?
- Представа нямам - каза Кел.
Едва когато свали слушалките си и излезе в коридора, го осени идея: Клекнър търсеше използван презерватив. Наистина ли е бил до такава степен пиян и дезориентиран, че да не помни дали е чукал Рейчъл?
- Всичко наред ли е, шефе?
Харолд все така седеше на канапето и четеше „Дейли Мейл“. Кел се бе запътил към терасата за една цигара, но седна до него. Даде си сметка, че без Клекнър да усети, Рейчъл бе измъкнала разписанието му за следващите два дни .Днес имам доста работа. Утре през деня съм зает, но мога да хвана късния полет. Тя им помагаше. Това беше ценна информация за екипа. Рейчъл бе изолирала периодите от време, през които Абакус би могъл да се срещне с водещия си офицер, като при това бе съкратила престоя му с двайсет и четири часа.
- Интересно ли е? - попита той Харолд, като забеляза заглавието за връзка между рака и пазенето на диета.
Харолд свали надолу вестника и му се ухили.
- Много - отвърна той. - Всички ще изпукаме, освен ако не почнем да ядем пица. Тоя Клекнър трябва да се откаже от коремните преси и лицевите опори и да заживее като човек.
Кел се усмихна. Трябваше да преодолее шока от чутото и видяното. Трябваше да се съсредоточи върху работата. Имаше да лови къртица. Беше жизненоважно да проследи Абакус до водещия му офицер. И въпреки това не се сдържа да зададе въпроса, който го измъчваше:
- Какво стана снощи? След като си тръгнах?
Усети, че е затаил дъх в очакване на отговора. Не беше ли очевидно какво е станало? Двама млади се бяха харесали взаимно. Бяха си легнали. И въпреки че Рейчъл си бе тръгнала преди зазоряване, тя скоро пак щеше да бъде в прегръдките на Клекнър, да се чука с него на вилата още в събота. А това, че предпочиташе да изчака нещата да се развиват по-полека, показваше само че наистина възприемаше сериозно връзката си с него.
-Ами... шантава история - отвърна Харолд, като остави вестника на канапето. - Този път младежът не успя да вдигне самолета. Сигурно онази го беше нашмъркала едно хубаво.
- Сигурно - отвърна иронично Кел, който не знаеше какво да мисли.
Канеше се да стане и да си тръгне, когато Харолд се намръщи.
- Коя беше тя, шефе? Познаваш ли това момиче?
-Не.
Лъжата излезе от устата му, преди още да му бе хрумнала дори теоретичната възможност да каже на Харолд истината. Кел държеше личният му живот да си остане личен.
- Шантава история - повтори Харолд.
- Защо?
- Наредиха ми да изтрия записите.
-Какво?!
- Да ги унищожа. Тази сутрин. Да изхвърля всичко.
-Но защо?!
- Казва ли ти някой...
Още докато задаваше очевидния въпрос, Кел вече знаеше очевидния отговор.
- Кой те накара да го направиш? Кой ти нареди да изтриеш записите?
- Шефката, шефе. Амилия.
49.
Кел слезе с асансьора до партера, излезе от сградата, закрачи по Ридан Плейс и набра личния номер на Амилия.
- Къде си?
- Том?
- Трябва да говорим. Колкото може по-скоро.
- Звучиш ми разтревожен. Всичко наред ли е?
Сухият й служебен тон с нотка на снизхождение, едва ли не презрение, го раздразни допълнително.
- Аз съм добре. Но трябва да се срещнем.
- Защо?
- Защо?! - Кел се спря на място и отлепи за миг телефона от ухото си, като изруга наум. - Защо, мислиш? -каза той. - По работа. Заради Абакус.
- Спешно ли е? - Тонът на Амилия подсказваше, че си има поне десетина по-належащи задачи за решаване.