Кел остана безмълвен. Срамът от проявената ревност отнемаше от силите му и го караше да се чувства безкрайно унизен. Но Амилия още не беше приключила.
- Сам провери дали са се чукали! - Тя едва ли не му се смееше в лицето, сякаш нещо толкова маловажно като краткото съвкупление на пияна глава между двама души имаше каквото и да било значение за когото и да било. - Не, не са, ако това е единственото, което те интересува, Том. Ех, тези тъпи мъже с тяхното тъпо его. Защо според теб Рейчъл го бе напила до такава степен снощи, първо на вечеря, после и в бара? Защо му беше обещала бурна нощ в „Рембранд“, а го остави да заспи в леглото тъкмо когато бяха започнали да се разгорещяват?
- Тя го е упоила.
- Бинго! Радвам се, че най-после си с нас. Добре дошъл в операцията.
- Но как е могла да го направи?
От професионален опит Кел знаеше, че използването на приспивателно, дори слабо, беше извънредно рисковано.
Спомни си думите на Клекнър от хотелската стая: Заспал съм? Това никога неми се е случвало. Ами ако вече подозираше Рейчъл, че е сложила нещо в питието или храната му? Ами ако отвореше блекбърито си и забележеше, че е пипала батерията?
- Приспивателно - потвърди Амилия. - Мисля, че се казва лоразепам.
- Колко е силен?
- Достатъчно. Но е със забавено действие. - Кел поклати глава. Усещаше как отново го хваща яд на Амилия. - Достатъчно силен, за да направи един пиян, изморен и стресиран мъж още по-пиян, изморен и стресиран. След което да го приспи. Както и стана.
- И затова Клекнър се събуди днес по обед.
- Затова - отвърна Амилия, някак по-сговорчиво от преди.
- А по какъв начин Рейчъл му е дала лоразепама? Не, не ми казвай. Флаконче с бял прашец, което е изсипала в мохитото му?
Амилия отпи от виното си.
- Нещо такова - отвърна тя, отбивайки с усмивка ехидността в тона на Кел. - Всъщност бяхме й го приготвили във вид на дъвка. И като течност, резервна опция, в случай че Клекнър не клъвнеше. Но той държеше да освежи дъха си след „Бужи“, тя му предложи дъвка, той прие, подъвка десет минути, после я целуна и след около час спеше дълбоко. Изпитият алкохол свърши останалото.
- А Рейчъл?
- Какво Рейчъл?
- Ами ако Клекнър се досети, че е изпързалян? Ами ако се усъмни в новата батерия? Ами ако вече знае, че го следим и че пътуването на Рейчъл до Истанбул утре е само примамка, за да го върнем там? Та той може да я убие!
- Това е леко пресилено, не мислиш ли? СВР едва ли ще рискува трета световна война, убивайки служители на британското разузнаване.
- Те убиха Цецилия Шандор, която работеше за тях.
- Именно. - Амилия изглеждаше доволна, че толкова лесно е спечелила спора. - В моменти на разочарование руснаците убиват своите. - Тя изненада Кел, като го докосна по рамото, минавайки покрай него. -Освен това на Рейчъл може и да не й се наложи да се вижда с Клекнър в Истанбул.
- В смисъл?
- Ами тя си свърши работата. Смени батерията. -Амилия си позволи тънка усмивчица. - Телефонът работи. Виждаме Клекнър, чуваме го. Стига да си носи телефона на срещите, дори да извади батерията, ние ще улавяме от петнайсет метра всяка дума от разговора им.
50.
Всичко се разви както Амилия бе обещала, точно според плана й. Абакус отиде на вечерята със състудентите си от „Джорджтаун“; Абакус се върна в стаята си и си легна; Абакус се събуди в петък сутрин и после Абакус отиде да се види с Александър Минасян.
Кел и екипът за наблюдение не го изпускаха нито за момент по простата причина, че батерията можеше да се повреди, обезсмисляйки подвига на Рейчъл. Видяха го да влиза в посолството в четвъртък следобед, от там го проследиха до едно кино в „Уестфийлд“. Вечерта на същия ден беше в „Галвин“ за вечерята с още седем души, след което едно такси на МИ5, уж случайно преминаващо в един през нощта по Бейкър Стрийт - точно в момента, когато тайфата от „Джорджтаун“ се изнасяше шумно от заведението, - го качи, за да го откара обратно до „Рембранд“. На следващия ден, когато вече имаше резервация за полета на Бритиш Еъруейс до Истанбул в 18:40 ч., американецът бе нагласил будилника си за седем сутринта и осъществи една толкова дълга, усукана и изтощителна операция по контранаблюдение, че на Кел не му оставаше друго, освен да се възхищава на безупречния му професионализъм чак до дванайсет и шест минути, когато Клекнър се изгуби из улиците на „Кларкънуел“ и повече не го видяха.