Само преди двайсет и четири часа той ядеше сандвич с риба тон в претъпкания влак от Престън. А сега беше сам на този гръцки остров, представяше се за застраховател и чакаше среща в бара на притихналия извън сезона хотел. Ето че се върна в играта, каза си той. Нали това искаше? Но приятната възбуда го бе напуснала. Спомни си усещането, което бе изпитал при кацането си в Ница преди около две години, с указания от върховните жреци на „Воксхол Крос“ да открие Амилия на всяка цена. В този случай си бе припомнил триковете на професията, бе влязъл в ритъм, както човек си възстановява движенията при каране на колело. Сега обаче изпитваше единствено страх, че ще разкрие истината за смъртта на своя приятел. Това едва ли щеше да се окаже пилотска грешка. Едва ли бе и повреда на двигателя. Беше си заговор и прикриване на следи.
С други думи, убийство.
Господин Андонис Макрис от Управлението на гражданската авиация на Република Гърция беше набит, месест, петдесетинагодишен, говореше безупречен, макар и леко префърцунен английски и излъчваше силна миризма на афтършейв. Кел му връчи визитката на Крис Хардуик, съгласи се, че Хиос е наистина много красив остров, особено по това време на годината, и му благодари, че се е съгласил по спешност да се види с него.
- Вашата асистентка от централата в Единбург ми каза, че случаят не търпи отлагане - каза меко Макрис. Беше облечен с тъмносин костюм на дискретно райе и бяла риза без вратовръзка. Самонадеян до арогантност, Андонис Макрис създаваше впечатление на човек, напълно доволен от живота. - За мен е чест да ви бъда от помощ след такава трагедия. Мнозина на острова бяха шокирани от новината за трагичната гибел на господин Уолинджър. Не се съмнявам, че неговите приятели и колеги държат не по-малко от нас истината да излезе наяве колкото е възможно по-скоро.
От държанието на Макрис ставаше ясно, че не изпитва и следа от чувство на лична вина за катастрофата. Кел знаеше със сигурност, че ще се опита да прехвърли отговорността изцяло на турските авиодиспечери.
- Вие познавахте ли се лично с господин Уолинджър?
Макрис отпиваше от чашата си с бяло вино и когато чу въпроса, не отговори веднага. Без да бърза, той попи устни с хартиената салфетка, после каза:
- Не. - Гласът му беше равен, с едва доловим американски акцент. - Полетният му план е бил заведен, преди да дойда на смяна. С пилота, господин Пол Уолинджър, разговарях по радиото, докато проверяваше бордните си уреди, рулираше към пистата и се подготвяше за излитане.
- Нормално ли ви звучеше?
- Какво означава за вас „нормално“, ако обичате?
- Беше ли превъзбуден? Пиян? Напрегнат?
Макрис реагира така, сякаш Кел си бе позволил да се усъмни в професионалната му компетентност.
- Пиян? Не, разбира се. Ако доловя, че пилотът е пиян или по какъвто и да било начин неразположен, аз не бих допуснал да излети. В никакъв случай.
- Разбира се. - Кел не си падаше особено по обидчиви бюрократи и не счете за нужно да се извинява за душевната травма, която думите му евентуално бяха предизвикали у неговия събеседник. - Разбирате защо съм длъжен да ви попитам, нали? За да съставя пълен доклад за инцидента, моята компания е длъжна да знае всичко.
С отегчена гримаса, сякаш срещата бе започнала да му дотяга, Макрис се наведе, вдигна от пода тънко куфарче и го постави на масата. Кел още не бе привършил обясненията си, когато два месести палеца щракнаха ключалките. Капакът на куфарчето се повдигна нагоре и за момент закри лицето на Макрис.
- Ето полетния план, господин Хардуик. Направил съм ви фотокопие.
- Много любезно от ваша страна.
Макрис затвори капака и подаде на Кел документ от една страница, цялата покрита с неразбираеми йероглифи на гръцки език. Имаше обозначени полета, в които Уолинджър беше надраскал личните си данни, макар явно да бе спестил подробностите за временния си адрес на острова.
- Според плана чесната е трябвало да прелети над Инусес, от там да завие на изток, към Турция. Обикновено всеки самолет, навлязъл в турското въздушно пространство, бива поеман незабавно от диспечерите в Чешме или Измир.