Той изтегли петстотин евро от един банкомат, влезе в ресторанта, кимна на сервитьорката и седна. След минута вече четеше менюто, след още една си бе поръчал наденици, пържени картофи и салата, както и половинлитрова бутилка газирана минерална вода. Мариана беше в противоположния край на помещението, зад бара; освен тях двамата в ресторанта имаше още петнайсетина клиенти. Кел не виждаше масата, на която бе седнала, но с влизането зърна горната половина от главата й.
Още щом сервитьорката му донесе бутилката вода, той стана и се упъти към бара. Обърна се надясно, сякаш търсеше с поглед тоалетната, но се загледа в масата на Мариана. Доловила нечие присъствие с периферното си зрение, тя вдигна глава и веднага го позна. Усмихна му се топло и остави книгата, която четеше.
- О, здравейте! - каза Кел, като си придаде вид на изненадан от неочакваната среща. За негова радост забеляза, че Мариана бе поруменяла цялата.
- Господин Хардинг!
- Хардуик. Наричайте ме Крис. Вие бяхте Мариана, нали?
Тя изглеждаше смутена, задето бе забравила името му.
- Какво правите тук?
Кел се извърна и посочи с глава към масата си.
- Същото като вас, предполагам. Отбих се да хапна.
- Обядвахте ли вече?
Мариана погледна към втория стол на масата, сякаш се мъчеше да събере куража да го покани при себе си.
- Току-що поръчах - отвърна той, широко усмихнат. - Вие какво си хапвате? Някаква супа, а? Изглежда вкусна...
Мариана погледна към купата с пилешки бульон пред себе си и повдигна лъжицата. За момент Кел се притесни, че ще му предложи да опита.
- Да, супа. Много съжалявам за Нико.
Кел реши да се прави на глупак.
- Нико?
- Шефът ми.
- А, тоя ли? Да, беше разочароващо.
Тя не се сещаше какво повече да каже. Кел погледна многозначително към вратата на тоалетната.
- О, извинете! - каза Мариана, схванала намека. -Не исках да ви задържам.
- Ни най-малко! - отвърна Кел. - За мен беше удоволствие да се запознаем тази сутрин.
Мариана явно не знаеше как да отвърне на комплимента му. Вдигна ръка към лицето си и приглади встрани гъстите си вежди с върховете на пръстите. Кел реши да запълни настъпилото мълчание, поставяйки стръв на кукичката.
- Просто бях разочарован. А така бих искал да разбера едно нещо: защо вашият телефонен номер е открит у господин Уолинджър?
В този момент Мариана определено имаше вид на човек, притежаващ отговора на простичкия му въпрос.
- Да - каза тя, посягайки машинално към гръбчето на книгата, сякаш се чудеше какво да прави с ръцете си. Руменината се бе дръпнала от бузите й, но видимо преливаше от желание да продължи разговора. - Нико е труден за понасяне, особено сутрин.
Кел само кимна, оставяйки мълчанието отново да ги обгърне като пелена. Мариана хвърли бърз, леко притеснен поглед към бара.
- Колко съм невъзпитана! - възкликна тя. - Та вие сте гост на нашия остров! Бихте ли желали да споделите масата ми? Не мога да ви оставя да се храните сам...
- Сигурна ли сте? - Кел усети леката, но безпогрешно различима тръпка на успешно осъществения план.
- Ама разбира се! - Мариана бе възвърнала обичайната си многословна дружелюбност. Лицето й сияеше. - Ще кажа на сервитьорката да донесе поръчката ви на моята маса. Стига да искате, разбира се!
- Би ми било много приятно.
Натам беше лесно. Кел от години не бе вербувал обект без негово знание, но умението да залага стръвта, да навива кордата, да извлича неусетно рибата на брега беше за него втора природа. „Осъществена правилно - бе им казал същият онзи инструктор във Форт Монктън през онази далечна 1994-та, - вербовката не би трябвало да прозвучи цинично или манипулативно. И двете страни трябва да имат усещането, че желаят едно и също нещо. Обектът трябва да остане с впечатление, че само вие сте в състояние да изпълните желанията му.“
Така Кел бързо откри границите на лоялността, която Мариана Димитриадис изпитваше към Николас Делфас.
Отначало той избягваше да й напомня за Уолинджър. Вместо това си постави за цел да научи колкото можеше повече за самата нея. Когато стигнаха до десерта - сутляш с лимон, - той вече знаеше къде е родена, колко братя и сестри има, къде живеят, имената на най-добрите й приятелки, как се бе озовала на работа във „Вилас Ангелис“, защо бе останала на Хиос (вместо да направи кариера като пиар специалист в Солун); чу и историята за последното й гадже - германски турист, който живял с нея шест месеца, преди да се прибере при жена си в Мюнхен. В естествената й доброта и сърдечност Кел усещаше самотата на старата мома, на единствената останала неомъжена сестра, емоционалната и социална изолация на една жена, която „не е като другите“.