- О, не! - каза тя, умираща от желание да му угоди. - Беше млад, но имаше брада, пък аз не мога да понасям бради. Мисля обаче, че вилата беше наета от жена. Всъщност сигурна съм, понеже разговарях с нея по телефона.
Онова, от което Кел имаше нужда, беше името на тази жена. Откриеше ли я, щеше да открие и мъжа. Не се съмняваше в това.
- Не искам да ти създавам неприятности... - започна колебливо той, докато очите му казваха точно обратното.
- Какво имаш предвид?
- Трябва ми само копие от наемния договор. Ако няма нищо незаконно, това наистина би ми спестило много...
Мариана дори не го изслуша докрай. Та нали вече бяха приятели, може би дори нещо повече! Господин Хардуик най-после я бе спечелил изцяло. Тя се наведе напред и за пръв път го докосна по ръката. Отвън бръмчеше форсиран докрай мотопед, чайки кръжаха в небето над пристанището и крещяха пронизително.
- Няма проблем - каза тя. - Къде си отседнал? Как ще ти е най-удобно да ти го пратя? Може би по факса?
Три часа по-късно, както се бе излегнал в кревата и вече преполовяваше „Името ми е Червен“ на Орхан Памук, Кел чу как на вратата на хотелската му стая се почука. Отвори я и видя същата рецепционистка, която му бе помогнала с превода на съобщението от гласовата поща предишната вечер. Държеше в ръка лист хартия.
- Факс-каза тя.
Кел й даде пет евро бакшиш и се прибра в стаята си. Мариана му бе изпратила копие от наемния договор, като в полето бе написала на ръка: Страхотно беше, че се срещнахме! Надявам се да се видим пак! Документът беше двуезичен и Кел успя да прочете, че вилата е била наета за седемте дни преди катастрофата срещу 2500 евро. Името на Уолинджър не фигурираше никъде, имаше само подпис и рождена дата на някаква жена, която се бе легитимирала с унгарски паспорт, но вместо номера му бе вписала мобилен телефон. Когато видя почерка, мистерията от бележката на Рейчъл се разкри пред него като разтворена книга. Той отвори албума със снимки в айфона си, за да открие онова, което вече знаеше: почерците съвпадаха напълно.
След броени минути вече набираше номера на Тамаш Метка.
- Том! - възкликна онзи, като го чу. - Кажи ми, с какво изведнъж се оказах толкова популярен?
- Трябва ми профил на едно лице. С унгарски паспорт.
- Той ли е поетът?
Кел се изсмя.
- Не е той. Тя е. Обичайната ни уговорка?
- Разбира се. Казвай името.
- Шандор - отвърна Кел, докато посягаше към пакета с цигари. - Цецилия Шандор.
11.
Рейчъл Уолинджър бе изумена от силата на собствената си скръб. Тя бе прекарала целия си съзнателен живот с мисълта, че баща й е лъжец, мошеник, човек без стойност, кухо и чуждо присъствие в семейството й. А сега, когато вече го нямаше, той й липсваше, както никой досега не й бе липсвал.
Но как изобщо бе възможно да скърби по човека, мамил майка й отново и отново? Защо страдаше по един баща, който й бе показвал толкова малко внимание и обич? Рейчъл не уважаваше Пол Уолинджър, дори не й беше особено симпатичен. Когато приятели я бяха питали за отношенията помежду им, тя винаги отговаряше с вариации на тема „Той е дипломат. Израснала съм в различни части на света. Почти не го виждах като малка“. Но истината беше далеч по-сложна и тя я пазеше за себе си. Нейният баща беше шпионин. Който използваше семейството си като прикритие за тайната си дейност. И чийто двойствен живот в служба на държавата му бе позволил да води и двойствен личен живот, дълбоко вътре в душата си.
На петнайсет, докато семейството й живееше в Египет, един ден Рейчъл се бе прибрала рано от училище и бе открила баща си да целува друга жена в кухнята на тяхната къща в Кайро. Минавайки през градината, бе погледнала през прозореца и ги бе видяла. Познала бе жената, служителка в посолството. Тази случка заличи изцяло тогавашните й представи за семейството. Баща й се преобрази от силния и достоен мъж, в когото вярваше безрезервно и когото обичаше с цялото си сърце, в някакъв непознат, който изневеряваше на майка й и чиято привързаност към дъщеря му беше мъртвородена, закърняла, изпразнена от значение.
А най-неприятното от всичко последва, когато баща й усети, че е разкрит. Жената си тръгна веднага. След което Пол излезе в градината при Рейчъл и се опита да я убеди, че просто бил утешавал колежка, изпаднала в беда. Моля те, не споменавай за това пред майка си. Ти не разбираш какво си видяла. Изпаднала в шок, Рейчъл се съгласи да го прикрие, но съучастието й в лъжата промени веднъж завинаги отношенията помежду им. Вместо да й се отплати, задето бе опазила тайната му, баща й я наказа, отчуждавайки се от нея, оттегляйки обичта си. Сякаш с годините собствената му дъщеря се бе превърнала в заплаха за него. На моменти Рейчъл имаше усещането, че тя него бе предала.