Онова, което бе видяла въпросния ден, остави отпечатък и върху начина, по който вече на зряла възраст се отнасяше с мъжете в живота си. Колкото повече порастваше, толкова по-недоверчива ставаше Рейчъл, играеше си с бъдещи и настоящи любовници като котка с мишка, подлагаше ги на изпитания, за да й доказват верността си, търсеше нови и нови доказателства за тяхното двуличие и лукавство. Болезнено затворена и прикрита, тя обикновено се увличаше по мъже, над които нямаше власт. Същевременно, особено като по-млада, се отнасяше с презрение към онези, които й засвидетелстваха обич и привързаност.
През първите месеци след онази случка в Кайро Рейчъл си бе поставила за задача да се рови в личния живот на баща си, развила бе някаква болезнена обсебеност от поведението му. Проверяваше всички срещи, отбелязани в дневника му, разследваше „приятелите“, с които я бе запознал на привидно безобидни семейни сбирки, подслушваше телефонните му разговори, минавайки на пръсти покрай домашния му кабинет или застанала пред вратата на спалнята.
После, години по-късно, едно събитие й напомни за деня, в който животът й се бе променил.
Само седмици преди смъртта му Рейчъл бе открила писмо, което баща й бе написал до друга своя любовница. Писмото бе препратено до семейното им жилище на Глостър Роуд. Рейчъл бе познала хартията, почерка, но не и името на получателя в Хърватия - Цецилия Шандор. Върху плика имаше печат: „Неизвестен адрес“, както и таксова марка за доплащане на пощенски разходи. Рейчъл бе успяла да го грабне, преди майка й да прегледа сутрешната поща.
Тя все още можеше да възпроизведе по памет цели пасажи от него:
Не спирам да мисля за теб, Цецилия. Желая тялото ти, устата ти, жадувам вкуса ти, аромата на парфюма ти, копнея да чуя смеха ти, искам те! През цялото време!
Нямам търпение да се видим, любов моя!
Обичам те,
П. ххх
Повече от петнайсет години след Кайро Рейчъл бе изпитала същия раздиращ душата шок, както в деня, когато бе погледнала през кухненския прозорец. На трийсет и една, тя в никакъв случай не можеше да се нарече моралистка. Не хранеше илюзии за съпружеска вярност. Но писмото й напомни единствено че нищо не се бе променило. Че баща й винаги бе поставял своя живот, личните си интереси, многобройните си жени над отговорността към семейството, над съпругата и дъщеря си.
А защо тогава страдаше толкова за него? Докато се прибираше в Лондон в деня след погребението, Рейчъл внезапно бе обхваната от такава силна болка, че отби колата на банкета и избухна в неконтролирани ридания. Сякаш беше изпаднала в транс, не можеше да се овладее. След като пристъпът отмина, тя отново потегли, като си мислеше как ще утешава майка си, дори само с присъствието си в дома й, колкото да не е сама.
Способността да се организира, да разделя чувствата от разума, бе една от чертите на характера, които Рейчъл бе наследила от баща си - корав и държащ на своето мъж, смятан от мнозина за арогантен. От време на време самата тя биваше упреквана в студенина и високомерие, обикновено от мъжете в живота й, които първоначално се чувстваха привлечени от нейната бликаща енергия и самоувереност, но впоследствие биваха отблъснати от отказа й да се съобразява с техните очаквания.
Когато се замислеше за многото черти, които бе наследила от баща си, особено сега, когато него го нямаше, на Рейчъл й се струваше, че той още живее в нея и че тя никога няма да се отърси от неговото влияние. Вече нямаше и желание да се съпротивлява. Чувствата й бяха станали още по-сложни след неговата смърт. Сърдеше му се, задето я бе държал на емоционална дистанция от себе си, но си спомняше с копнеж и редките моменти, когато я бе прегръщал или я бе извеждал на вечеря в Лондон, или бе присъствал на дипломирането й в Оксфорд. Много й се искаше той да не бе мамил семейството си, но съжаляваше, че така и не му бе поискала сметка за държанието му. Баща й сигурно бе отишъл в гроба със съзнанието, че дъщеря му го презира. Чувството за вина, което Рейчъл изпитваше към него, на моменти беше съкрушително.
Двамата страшно много си приличаха. Това беше заключението, до което бе стигнала. През целия й съзнателен живот се бяха разминавали тъкмо защото в толкова отношения бяха еднакви. Затова ли я бяха потърсили? Затова ли я бяха предпочели пред толкова много други?
Шпионажът като генетичен код. Като вроден талант, който се предава по наследство.