12.
Ако използваше приливната вълна, Кел би могъл да стигне с плуване до Турция за два-три часа. Разстоянието от Карфас до Чешме нямаше и десетина километра; с ферибота от пристанището на Хиос би го изминал за четирийсет и пет минути. Вместо това, придържайки се стриктно към маршрута, който си бе определил още в Лондон, той отлетя обратно за Атина, откъдето се друса няколко часа в следобедния полет за Анкара, пристигайки малко след пет часа, след което близо час си чака чантата в привечерния хаос на претъпканото турско летище.
Дъглас Тремейн, заместникът на Уолинджър в Анкара и временно заемащ длъжността на шефа, го очакваше в салона за пристигащи. Кел не можа да реши за себе си дали присъствието му на летището бе индикация за сериозността, с която приемаше разследването на случая с Уолинджър, или просто признак на отегчение и нужда от компания. Беше облечен с изгладен ленен костюм и скъпа на вид риза, като си бе сложил достатъчно афтършейв, за да предизвика сълзи в очите на всички присъстващи в радиус от 6-7 метра. Косата му беше грижливо сресана назад, черните му обувки с декоративни дупчици лъснати до блясък.
- Не трябваше ли да се видим за вечеря? - попита го Кел, преметнал пътната си чанта през рамо, докато крачеха към паркинга.
Тремейн беше бивш офицер от армията, колоритен, но безхарактерен; двамата с Кел бяха работили заедно за кратко в края на 90-те в Лондон. Заедно с неколцина колеги Кел си бе съставил мнение, че Тремейн все още не е събрал кураж да признае пред себе си, какво остава пред някой друг, че е гей. Приветлив и общителен до лепкавост, умиращ от желание да се хареса, той можеше да бъде изтърпян единствено на малки дози с големи интервали между тях. Мисълта, че ще прекара следващите няколко часа в компанията му, да не говорим за цели два дни в посолството, заровил нос в папките на Уолинджър, изпълваше Кел с униние, граничещо с покруса.
- Ами имах малко свободно време, а и като знам какви са тук шофьорите на таксита, реших да те изненадам, пък може още по пътя да те поставя в течение на нещата.
С оглед на обстоятелството, че Тремейн беше обявен пред турските власти като МИ6, имаше вероятност всяка дума, разменена помежду им в колата, да бъде записана и предадена на турското разузнаване.
- Кога за последен път си проверявал за бръмбари? - попита Кел, като метна със замах чантата си в багажника. В задния десен калник на колата имаше вдлъбнатина, незараснал белег от шофирането в Анкара.
- Не се бой, Том. Не се бой. - Тремейн му задържа вратата като шофьор на лимузина, очакващ бакшиш. -Вчера следобед я взех от инспекция. - Той потупа колата собственически по покрива. - Като нова е.
- Но те следят, нали?
Тремейн седна зад волана и запали двигателя, преди да отговори.
- Да. Иранци. Руснаци. Турци. Но то си ми влиза в длъжностната характеристика, нали? Да влача опашки след себе си, за да може такива като теб да си вършат спокойно работата.
Ако тази участ го измъчваше, Тремейн с нищо не издаваше нещастието си. Той беше от кротките шпиони, с годините се беше измързеливил и определено нямаше нищо против да изслужи до пенсия в сянката на по-динамичните си колеги. Уолинджър беше звездата в Турция, той бе организирал под личното ръководство на Амилия преструктурирането на цялостната дейност на МИ6 в Близкия изток. Бе оглавил един екип от амбициозни млади разузнавачи, готови да вербуват агенти и да провеждат операции срещу безброй цели, каквито не липсваха в Анкара и отвъд нея. На Тремейн никога не би му хрумнало да се кандидатира за Анкара/1.
След минути волвото на Тремейн вече пълзеше по безличното шосе към безличната турска столица, както Кел бе запомнил Анкара - един с нищо незабележим град, побрал с нищо незабележими сгради, струпани сякаш наслуки насред степта, на неопределена възраст и в неопределен стил, разхвърляни хаотично тук-там, без план, без градоустройствена мисъл. Беше идвал тук два пъти, единствено за срещи с колеги от турското разузнаване, но не си спомняше нищо от пътуванията си, ако не се броеше януарската снежна буря, в която британското посолство бе заприличало на алпийска хижа.
- Тъй че ние тук чакаме да отмине бурята, да се уталожат нещата - чу той глас до себе си; беше оставил съзнанието си да блуждае и не можеше да каже със сигурност колко време бе продължил монологът на Тремейн. - Аз не можах да отида на погребението, както знаеш; трябваше да пазя крепостта. Е, как беше?
Кел открехна прозореца, за да запали цигара - четвъртата след кацането на самолета.