За пореден път Кел се запита защо Амилия не му бе казала за бомбата. Дали изобщо на погребението бе станало дума за тази операция? Дали в хамбара, без той да разбере, не се бяха провели половин дузина разговори за Хичкок? Кел усети познатия безпомощен гняв на човек, дълго време държан встрани от важната информация.
- Каква е американската версия за случилото се?
Тремейн вдигна рамене. Той беше на мнение, че след 11 септември Братовчедите играеха своя собствена игра, по свои правила и закони, а останалите трябваше да зачитат това, но и да не ги допускат твърде близо до себе си.
- Уредил съм ти среща с тях в понеделник - каза той. Тонът му се беше променил, бе станал някак извинителен. - Том, има нещо, което бих желал да обсъдя с теб.
- Казвай.
- Шефът на бюрото на ЦРУ тук... Предполагам, казали са ти?
- Какво да ми кажат?
Тремейн разкърши мускулите на шията си, изпускайки нов облак афтършейв в тясното пространство на колата.
- Том, в течение съм на ситуацията около теб. Знам от известно време за случилото се. - Имаше предвид Свидетеля X. Каза го така, сякаш очакваше благодарност от Кел за проявената тактичност. - Ако искаш да знаеш мнението ми, мисля, че това си беше линч от тяхна страна.
- Ако ти искаш да знаеш мнението ми, мисля, че си прав.
- Окачиха те на въжето, за да защитят службите на Нейно величество. Превърнаха те в изкупителна жертва заради многобройните грешки на нашите началници.
- И подчинени - добави Кел, докато изхвърляше цигарата си през тясната пролука на прозореца.
В този момент, докато преминаваха покрай група мъже, застанали край пътя, той знаеше точно какво се готви да му каже Тремейн. Припомни си Ясин Гарани в онази стая в Кабул през 2004 г., когато напомпаният мускулест агент на ЦРУ удряше с юмруци в лицето гламавия джихадист с промит мозък.
- Джим Чейтър е в града.
Чейтър беше онзи, чиято репутация и добро име Кел бе опазил с цената на собствената си кариера. Тази негова наивност сама по себе си беше основната причина за гнева му през последните две години, не на последно място защото той така и не дочака подобаваща благодарност, задето бе премълчал онова, което знаеше за делата на Чейтър. Гарани бе бит до безсъзнание. Бе изтезаван, вързан по гръб и давен през кърпа, преметната върху лицето, след което бе закаран до тайна квартира в Кайро, а когато египтяните бяха приключили с него - прехвърлен в Гуантанамо и подлаган на системен тормоз и унижения. И със същия този Чейтър сега Кел трябваше да обсъжда смъртта на Пол Уолинджър.
Кел се извърна с лице към Тремейн, като се питаше защо ли Шефката бе пропуснала да го предупреди. Амилия бе поставила собствените си нужди - желанието си нейната афера с Пол никога да не излезе наяве - над здравия разум, поставяйки Кел в ситуация на неизбежен сблъсък с един от хората, които обвиняваше за провала на собствената си кариера. Може би дори в това бе видяла някаква полза за себе си.
Докато Тремейн получаваше указания от джипиеса на турски език, Кел размишляваше върху факта, че Чейтър беше непредвидим луд, гнояща язва в иначе колегиалните отношения между двете служби. Но пък, от друга страна, Амилия му бе предоставила възможност да поиска и да получи обяснение, да приключи случая за себе си. Кел усети как нещо вътре в него сякаш се размърда, някаква задрямала безпощадност. Сега, в тази неизбежна среща с Джим Чейтър в Турция, бе неговият шанс поне донякъде да си отмъсти.
13.
Масуд Могадам, професор по химия в университета „Шариф“ и директор по търговските въпроси и снабдяването на завода за обогатен уран „Натанц“ край Исфахан, освен това и агент на ЦРУ, вербуван лично от Джим Чейтър през 2009 г., известен на Лангли под кодовото име Айнщайн, се събуди както обикновено малко преди разсъмване.
Сутрините му протичаха по един и същ начин. Без да буди жена си, той си взе душ и си изми зъбите, после коленичи за молитва в дневната на двустайния им апартамент в Северен Техеран. Към седем часа шестгодишният му син Хуман и осемгодишната дъщеря Ширин бяха вече будни. Нарджес, съпругата му, се бе измила и приготвяше закуска в кухнята. Децата бяха достатъчно големи, за да се обличат сами, но и достатъчно малки, за да превръщат семейната трапеза в бойно поле, когато седнеха с родителите си да се хранят. На закуска Масуд и Нарджес обикновено ядяха безквасна питка с бяло сирене и мед, докато децата предпочитаха обикновен хляб на филии, намазани с течен шоколад или сладко от смокини, повечето от които завършваха на пода във вид на купища трохи и лепкави петна. Докато мама и татко пиеха чай, Хуман и Ширин се наливаха с портокалов сок и обсъждаха подигравателно общите си приятели. В осем вече беше време децата да тръгват на училище. Почти винаги майка им ги изпращаше до училищната врата, а Масуд оставаше сам в апартамента.