14.
Следващите два дни, от осем и половина сутринта до десет вечерта, Кел прекара в кабинета на Уолинджър на последния етаж в сградата на британското посолство. До бюрото на МИ6 се стигаше през поредица от електронноохраняеми врати, които се отваряха с магнитна карта и с набиране на петцифрен код. Последната врата, водеща от секретното деловодство, беше дебела близо трийсет сантиметра, тежеше колкото малък автомобил и се наблюдаваше дистанционно с видеокамера от „Воксхол Крос“. От Кел се искаше да зададе комбинацията на секретната ключалка и да завърти едновременно две ръчки, преди да дръпне вратата към себе си върху добре смазаните панти. Докато вършеше това, се пошегува с една от деловодителките, че това е първото физическо упражнение, което извършва от година насам. Жената не се засмя.
В съответствие с правилниците за вътрешния ред на въпросните бюра по света, преди да замине за Гърция, Уолинджър бе свалил твърдия диск от компютъра си и го бе заключил в сейфа. Първата сутрин Кел помоли една от асистентките да го извади от там и да рестартира компютъра, докато той огледа набързо личните вещи в кабинета на Уолинджър. На стените висяха три снимки на Джоузефин. На едната тя бе застанала насред някаква влажна английска нива, прегърнала през раменете Андрю и Рейчъл. И тримата бяха със зимни палта, широко усмихнати под качулките и шапките си - щастлив семеен портрет. На бюрото имаше още един портрет в рамка на Андрю, облечен с редингота си от Итън, но никъде не се виждаше снимка на Рейчъл от ученическите й години. Некрологът от „Дейли Телеграф“ в памет на бащата на Уолинджър, служил във военното разузнаване през Втората световна война, висеше на отсрещната стена на кабинета, до друга голяма снимка на Андрю - като капитан на отбора по гребане в Кеймбридж. И този път липсваше съответната студентска снимка на Рейчъл, дори от дипломирането й в Оксфорд.
Кел не знаеше много за децата на Уолинджър, но подозираше, че Пол се бе радвал на по-топли и не толкова усложнени отношения със своя син, най-вече заради безгрижно мъжкарската жилка в характера си. В стаята не се виждаше почти нищо друго от лично естество, ако не се брояха ръчният часовник „Омега“ в едно чекмедже на бюрото и един порядъчно издраскан колежански пръстен, който Кел не си спомняше да е виждал някога на ръката на Уолинджър. Най-голямото чекмедже на бюрото беше заключено и Кел помоли хората от посолството да му го отворят, но вътре имаше само наполовина празни флакони с обезболяващи и витамини, както и написано на ръка любовно писмо от Джоузефин, датирано малко след сватбата им, което Кел прочете само до средата на втория ред от уважение към неприкосновеността на личната им кореспонденция.
На твърдия диск на компютъра бяха записани всички телеграми от и до централата на МИ6, които Уолинджър бе получил и изпратил през последните тринайсет месеца, копия от които в момента се четяха от един от асистентите на Амилия в Лондон. Вътрешната кореспонденция на Уолинджър с персонала на бюрото и с останалите служители в посолството не се копираше автоматично до централата, но в текстовете на докладните до посланика и първия секретар Кел не откри нищо, което да му се стори необичайно.
Амилия му бе издействала през главата на висшето ръководство на МИ6 допуск до всички нива на класифицирана информация в Анкара, от които би могъл да възстанови действията на Уолинджър през последните няколко седмици преди смъртта му, включително душевното му състояние. Разрешено му бе да чете свръхсекретни телеграми за анализирани информационни масиви от Иран, адресирани само до шефа на подразделението в Истанбул, Амилия, външния министър и министър-председателя. Копие от класифицирания вътрешен доклад за проваленото изтегляне на Садек Мирзаи беше изпратено до Джим Чейтър, който бе добавил свои бележки в очакване на подобен доклад за инцидента от страна на ЦРУ. Кел не откри нищо нито в начина, по който бе протекла вербовката на Мирзаи, нито в планирането и осъществяването на самата операция, което да му се стори погрешно или недооценено. Както бе намекнал Тремейн, иранците сигурно бяха разбрали, че се готви да избяга, най-вероятно поради негова собствена грешка, дължаща се на неопитност. Но само в личен разговор с Чейтър той би могъл да научи истината.
През третия си следобед в Анкара Кел взе такси до крайградската вила на Уолинджър в Инджек, собственост на Външното министерство и ползвана от шефовете на бюрото на МИ6 в Анкара през последните две десетилетия. Още със завъртането на ключа във входната врата Кел си каза, че през кариерата си бе претърсвал много домове, много хотелски стаи, но само веднъж преди му се бе налагало да ровичка в нещата на свой приятел - преди две години, когато издирваше Амилия. Това беше едно от по-здравословните правила на МИ6 и МИ5 - служителите се задължаваха срещу подпис да не разследват поведението на приятели и роднини, използвайки компютри на Службата. Онези, които биваха заловени да вършат това - да правят справки за ново гадже например или да търсят лична информация за колега, - биваха изритвани незабавно.