- Омъжена! - отвърна тя, като вдигна нагоре ръката си с пръстена, сякаш очакваше Кел да се почувства поне толкова доволен, колкото тя самата.
Но защо той не се радваше? Дали защото бе станал такъв циник, че самата мисъл да поведе към олтара жена като Елза Касани - млада, изпълнена с живот и надежда - вече го изпълваше с ужас? В такъв случай този нихилизъм не бе нещо, с което би могъл да се гордее. Елза имаше всички шансове да намери щастието си в живота. Като много други.
- И кой е щастливецът?
- Германец е - отвърна тя. - Музикант.
- В рок група ли свири?
- Не, класическа музика. - Тя извади портфейла си, за да му покаже снимка, но в този момент телефонът му зазвъня.
Беше Тамаш Метка.
- Можеш ли да говориш? - попита унгарецът и добави, че се обажда от телефонна кабина през улицата срещу бара в Солнок.
Кел му даде номера на защитения телефон в спалнята на Уолинджър и тръгна нагоре по стълбите. След две минути Метка звънна отново.
- Значи така - каза иронично той. - Май ще се окаже, че с тази госпожица Шандор се познавате.
- Наистина ли?!
- Тя е била една от нас.
Защо ли Кел не бе изненадан? Най-вероятно Уолинджър за пореден път се бе замесил в любовна афера с колежка.
- Шпионка?
- Именно - потвърди Метка. - Прегледах досието й. Работила е няколко пъти заедно с МИ6. По-точно, пет. Била е при нас допреди три години.
- Под „нас“ разбираш унгарските служби?
- Да.
- А сега е в частния сектор?
- Не. - По линията се чу шум от преминаващ покрай телефонната кабина камион или автобус. Метка изчака, преди да продължи: - Сега е собственичка на ресторант на Лопуд.
- Лопуд?
- Това е в Хърватия. Един от островите край Дубровник.
Кел беше седнал на леглото на Уолинджър. Вдигна от нощното шкафче биографията на Линдън Джонсън, превъртя я в ръката си, погледът му се плъзна по цитатите от възхитени рецензенти на задната корица.
- Омъжена ли е? - попита той.
- Разведена.
- Деца?
- Няма. - Метка гръмко се изсмя. - Защо толкова разпитваш за нея? Да не си се влюбил в красивата маджарска поетеса, Том?
Значи Цецилия била и красива? Разбира се, каква друга би могла да бъде?
- Не аз. Друг е влюбен в нея - отвърна Кел, сякаш Уолинджър беше още жив и замесен с тази Шандор. -Защо е напуснала АНС?
На долния етаж на вилата иззвъня телефон. Кел чу гласа на Елза: Pronto! Може би бе съпругът й. Той постави книгата обратно на нощното шкафче; от нея изпадна нещо като снимка. Кел се пресегна и я взе.
- Не знам със сигурност защо - отвърна Метка.
Кел разсеяно обърна снимката с лицето нагоре и застина в изумление. Фотографията беше на Амилия.
- Би ли повторил? - попита той, докато мозъкът му се насилваше да осъзнае току-що видяното.
- Казах, че не знам защо ни е напуснала. От онова, което видях в досието й, знам само че е станало през две и девета. По собствено желание.
На снимката, правена може би преди десетина-петнайсет години, в разгара на аферата й с Уолинджър, Амилия седеше в оживен ресторант. Пред нея имаше чаша бяло вино, вляво от стола й се виждаше размазана фигура на сервитьор с бяло сако. Тя беше с бронзов загар, по лятна рокля без презрамки, със златна огърлица, която Кел бе виждал само веднъж преди - същата, с която бе дошла на погребението на Уолинджър. Беше на около четирийсет и изглеждаше не само неописуемо красива, но и дълбоко удовлетворена от живота, като човек, най-после постигнал пълно душевно равновесие. Кел не си спомняше някога да я е виждал толкова спокойна и в мир със себе си.
- Все още е имала достъп до класифицирана информация - казваше Метка в ухото му. - В досието й няма вписано нищо негативно.
Кел пъхна снимката обратно между страниците, докато се чудеше какво да каже.
- Онзи ресторант...- започна той.
- Да?
- Знаеш ли как се казва? И адреса му на Лопуд?
Той вече знаеше, че трябва да открие тази Цецилия Шандор, да говори с нея. Тя беше ключът към всичко, което се случваше сега.
- О, да - отвърна Метка. - Разбира се, че знам адреса.
16.
Посолството на Съединените американски щати представляваше комплекс от ниски сгради в центъра на града, с плоски покриви като на Пентагона и заобиколени от триметрова метална ограда. Контрастът с британското посолство - напомняща имперското величие на Великобритания пищна сграда в тузарски жилищен район на един хълм с изглед към центъра на Анкара - не би могъл да бъде по-силен. Освен това, докато британците имаха един-единствен униформен пазач - турчин, който да проверява автомобилите, приближаващи се към сградата, - американците бяха докарали цял взвод ниско подстригани морски пехотинци с бронежилетки, повечето от които бяха заели позиции зад подсилени с волфрамови елементи охранителни бариери, проектирани да устоят на взрив на двутонна бомба.