Против волята си Кел се възхищаваше на отракаността й. Чейтър сигурно й бе дал десет минути да се подготви, но тя не млъкваше вече половин час. Говореше уверено и гладко като университетски преподавател.
- И каква е равносметката? - Тя най-после хвърли поглед към бележките пред себе си. - С кого си имаме работа? С един ислямистки вълк в овча кожа, който ограничава светската държава, предизвиквайки трайни поражения в региона, или с единственият човек в същия този регион, на когото Западът може да има доверие?
- Вие ми кажете - отвърна той. - Явно знаете всички отговори. Пък аз си мислех, че съм дошъл тук, за да обсъждаме смъртта на Пол Уолинджър.
Моузес така и не успя да отговори на въпроса му. Като театрален актьор, чакал зад кулисите подадената реплика, Джим Чейтър влезе в стаята, разперил широко ръце. Щом го видя, Кел се надигна инстинктивно от стола си и се остави да бъде притиснат в мечешка прегръдка, топла и искрена като целувката на Юда.
- Том! Така се радвам...
Американецът не довърши изречението си и направи крачка назад, за да огледа Кел. Устата му беше разтегната в лукава усмивка; очите му, сини като метличина, излъчваха умела имитация на добронамерено разбирателство. Чейтър изглеждаше точно така, както Кел го бе запомнил - нисък, набит и неописуемо самодоволен. С набола брада, протрити джинси и маратонки.
- Извинявай, че се наложи да ме чакаш. Нямах избор. Как се отнася Катрин с теб? Изложи ли ти мегаломанските си теории за Америка като център на Вселената? И за Турция като най-важната държава между Ню Йорк и Пекин?
- Нещо такова.
По принцип на това място Кел би се засмял добродушно, отстъпвайки на Чейтър лесна победа; навремето неизменно бе изхождал от презумпцията, че е най-добре да изчеткаш Братовчедите. Сега обаче, като свободен радикал, той бе констатирал, че все пак държи да запази известно достойнство. Томас Кел вече не гледаше на себе си като на човек на службите. Щом погледнеше Чейтър, не виждаше насреща си един добродушен, бъбрив янки, верен съюзник със своите добри и лоши страни. Виждаше човек, който бе забравил човешкото у себе си в една затворническа килия в Кабул. Кел си спомняше вонята и насилието, цялата отмъстителност, нагнетена в онова тясно пространство, и изпитваше срам, че бе станал съучастник във всичко онова.
- Та колко дни смяташ да поостанеш в нашия град?
Кел имаше билети за нощния влак до Истанбул, но не държеше Чейтър да го знае.
- Няколко - отвърна той.
Катрин ги наблюдаваше с тихата почтителност на новобранец. Кел се надяваше тя скоро да си тръгне.
- Аха? И гот ли си прекарваш?
- Не бих казал.
Дори човек с непоклатима самонадеяност като Джим Чейтър би разбрал по тона му, че е прекалил. Време беше да му изкаже съболезнования за загубата на неговия приятел и колега.
- Така, така. Виж, Том, всички тук бяхме шокирани от новината за Пол. Каква трагедия! Изпратих телеграма до Лондон от името на целия състав. Дали си я видял?
Кел отговори, че не я е виждал, с което отвори удобна вратичка за Чейтър.
- Та така. И сега с какво се занимаваш? Разбрах, че си вън от играта. После, че си пак вътре. Какъв ти е статусът? С какво можем да ти бъдем от помощ?
В този момент Катрин сметна за нужно да се изниже от стаята. („Господа, оставям ви да си поговорите на спокойствие.“) Кел се здрависа отново с нея, каза й колко му е било приятно да се запознаят и долови нотка на възхищение в погледа, който Чейтър й хвърли, докато излизаше; цялата й стойка издаваше самочувствие от добре свършена работа.