- Загубихме още един агент.
- Какво?!
- В Техеран. В понеделник. Атентат.
Кел бе видял репортажа по телевизията и бе предположил, както всички останали, че МОСАД са били в дъното на атентата.
- Човекът в колата. Иранският учен. Бил е наш агент?
- Един от хората на Пол. С псевдоним Айнщайн.
- Боже господи! - Вербовката на основен играч в иранската програма за обогатяване на уран си беше сериозно постижение за Уолинджър и МИ6 като цяло; да го оставят да загине в мокра операция беше болезнен удар за Службата. - Кой го е очистил?
Амилия извъртя очи нагоре. Тя или знаеше отговора, но не можеше да го изрече на глас, или - което беше по-вероятно - нямаше представа кой е извършителят, а не желаеше да се впуска в теории.
- Важното е, че Хичкок загина преди три седмици, после Пол се разби със самолет, а в понеделник и Айнщайн. Това са повече агенти, отколкото сме загубили общо в Афганистан и Пакистан за седем години.
Кел, който продължаваше да яде, спря, за да изчопли малко парченце агнешка кост от зъбите си. Тактична като крупие, Амилия извърна поглед встрани.
- Докато преглеждаше телеграмите на Пол, папките му с документи - попита тя, - имаше ли нещо, което да се набива на очи?
- В смисъл?
- В смисъл да ти се е сторило странно. Нещо, което е казал или извършил?
- Всичко, което видях, изглеждаше съвсем коректно - отвърна той. - Бих казал, рутинно. Дъг Тремейн преглеждаше досиетата на източниците, които Пол е водил, и ги разпределяше между новите служители. Нямаше смисъл да го върша аз, защото няма да съм тук достатъчно дълго, за да се нагърбвам и с оперативни функции.
Старецът на съседната маса ядеше плодова салата и издаде мляскащ звук с устата си, сякаш беше недоволен от отговора на Кел. Амилия имаше вид на човек, който се готви да каже нещо, но не се решава.
- Е, казвай де! - подкани я Кел.
- Какво ще кажеш да оглавиш бюрото в Анкара?
Този пост беше всичко, което Кел се бе надявал да постигне: изчистване на репутацията му, възстановяване на чувството му за цел и посока в живота. Но той не изпитваше възторга, който моментът заслужаваше. Не че му липсваше самонадеяност, за да си мисли, че постът му се полага по право, но в предложението на Амилия се съдържаше скрито предупреждение. Защо й беше на Шефката да поема сериозния риск да издига Кел за шеф на бюрото в Анкара, ако нямаше да иска нещо в замяна?
- Безкрайно съм поласкан - каза той, като предпазливо сложи длан върху ръката на Амилия. Беше й благодарен, но не бързаше да каже нито „да“, нито „не“.
- А проявяваш ли интерес? - попита тя и се наведе напред, за да го огледа над някакви въображаеми очила за четене. - Виждаш ли се трайно тук? За три, може би четири години?
- Не виждам защо не.
- Добре - каза тя. После, сякаш темата бе вече изчерпана, тя се върна на въпроса, който видимо не й даваше покой. - Да си виждал някъде да се споменава името Ебру Елдем?
Старият турчин се надигна от стола, оставяйки след себе си недоядената плодова салата. Кел го проследи с поглед, но мислено се беше пренесъл в кабинета на Уолинджър и ровеше из телеграмите и папките му, опитвайки се да открие името сред стотиците други.
- Журналистката? - попита той повече е надежда, отколкото с увереност, но Амилия кимна и го насърчи да продължи. - Арестувана преди няколко седмици - продължи той, полека-лека възстановявайки си историята. - Типично набеждаване в турски стил. Написала критичен материал за Ердоган и я обявили за терористка.
- Същата.
- И какво?
- Била е американски агент.
- Добре.
Явно този обяд беше изпълнен с изненади.
- Вербувана от твоя стар приятел Джим Чейтър. Който се оплакал на Пол, когато онези я прибрали.
- Пол ли ти каза това?
- Да. Каза ми също, че тя била третият журналист на служба при Братовчедите, хвърлен в затвора в този регион.
- И всичките са турци?
- Да.
- Елдем политическа журналистка ли е?
Дори да бе впечатлена, че Кел е запомнил такава привидно незначителна биографична подробност, Амилия с нищо не се издаде.
- Да. В „Джумхуриет“.
- Но това си е нещо напълно нормално по тия места! В Турция осемстотин журналисти са в затвора. Повече, отколкото в Китай.
- А, така ли? - Амилия замълча, сякаш смилаше чутото. След малко добави: - Е, губили сме и учени. Студенти. Имаме един агент без дипломатически статут в Анкара, който работеше на пряко подчинение на Пол; той пък загуби високопоставен източник в ЕС. Уволнен бил шест месеца след като го бяхме вербували.
Подобно на смътното усещане за леко неразположение, предхождащо настъпването на истинската болест, Кел бе обзет от предчувствието, че Амилия се готви да му съобщи нещо дълбоко обезпокоително. Дали щеше да формулира какво очаква от него в замяна на великодушието си или нещо за Пол? Явно чувствайки се неловко да продължава разговора в присъствието на майката с дете, които се канеха да заемат освободените места до тях, Амилия стана, облече си сакото и поведе Кел навън.