- Значи онази картичка на погребението, с цветята, е била от нея? Изпратила му е лично съобщение, което майка ти не би разгадала, но ти си разпознала почерка?
-Да.
Известно време и двамата мълчаха. В един момент Кел стана и отиде до тоалетната. Когато се върна, Рейчъл още стоеше до прозореца.
- Ела, легни до мен - повика я той.
Без да каже дума, тя го послуша и отново се сгуши в прегръдките му. Кел знаеше, че разговорът им е приключил. Нагласи будилника на телефона си за осем сутринта и затвори очи, като я милваше по гърба, за да заспи. Стори му се, че вече диша равно, когато тя изведнъж прошепна:
- Прекрасен си.
Кел я целуна по челото.
- Ти също - отвърна той, като си мислеше откога не бе чувал тези думи и откога не ги бе изричал.
27.
На другия ден винаги беше едно и също. Той крачеше по същата тиха уличка. Усещаше погледите на непознати. Колко бързо възторгът му отстъпи място на срам. Мъжете в чайните, жената, която търкаше с парцал плочките на площадката пред къщата си - всички го гледаха. Сякаш всички знаеха точно какво е извършил.
Дъглас Тремейн се качи на трамвая. Беше претъпкан. Отвсякъде го подпираха тела, повечето мъжки. Той се бе измил впоследствие и усещаше кожата си мека, женствена. Знаеше, че ухае на сапун, косата му беше още влажна при яката на ризата. Хората го зяпаха. Непознати. Турци. Един англичанин с кафяви кожени обувки и панталон от мораво рипсено кадифе. И с туидено сако, насред Истанбул. Тремейн обичаше да ходи добре облечен, но сега му се струваше, че пътниците в трамвая го преценяват с критичен поглед.
Той преповтори наум събитията от изминалата нощ. Същата схема. Разговорите бяха започнали да се сливат в съзнанието му, вече не ги различаваше един от друг. Понякога не си спомняше дори къде е бил, какво точно се е случило, дори в кой град. Той познаваше цяла Турция.
Винаги изпитваше усещането, че е загубил контрол, че доброто в него е изпаднало в състояние на безпомощност. Беше нещо, което просто бе длъжен да направи, и докато не го стореше, не бе в състояние да възвърне чувството си за равновесие и самообладание. Душата му не намираше покой. Тремейн възприемаше това като пристрастеност и бе възприел към нея съответното отношение, макар никога да не бе споделял с никого. Никога не бе потърсил помощ, нито бе прибягнал до малодушна изповед.
Откъде идваха у него тези пориви? Защо бе станал такъв? Защо винаги вземаше едни и същи отвратителни решения?
Трамваят спря. В далечината се виждаше минаре. В Истанбул, където и да се намираш, виждаш по някое минаре. Качиха се още пътници, блъсканицата стана непоносима. Непознати. Вонята на сутрешна пот се смесваше с аромата на парфюмираната му кожа. Коктейл. Тремейн се попипа по тила, усети мокротата на косата си, запита се дали най-после не го бяха засекли. Дали го наблюдаваха. Фотографираха. Заснемаха на филм.
Може би точно това искаше всъщност. Да се избави от своя таен живот. От чувството за вина. От срама.
28.
Тази нощ Кел спа не повече от час. На зазоряване усети как Рейчъл изпълзя от леглото и започна да прибира дрехите си от отоманката. Със затворени очи, обърнат с лице към прозореца, той я чу как отиде до тоалетната, откъдето след няколко минути се появи, облечена в черната си рокля, която придаваше на фигурата й форма на пясъчен часовник.
Тя се приближи до леглото и се наведе да го целуне.
- Пътеката на срама - прошепна тя. - Заспивай.
- Моля те, остани.
- Не. Трябва да се прибирам.
Отново се целунаха и Кел я притисна до себе си, но страстта помежду им бе отминала. Тя се изправи и приглади роклята си, помаха му с пръсти и излезе от стаята.
Кел моментално се изправи в леглото. Капаците на прозорците и спуснатите завеси заглушаваха шумовете на града, но той усещаше, че навън Истанбул се събужда, чуваха се шумът на автомобилите и далечният самотен глас на мюезина, призоваващ правоверните на молитва. Рейчъл лесно щеше да си хване такси пред „Лондр“ и до половин час щеше да си бъде у дома, да изкачи на пръсти стълбите покрай стаята на спящата Джоузефин, за да си доспи до обед. Надяваше се единствено да не налети тук на първия етаж на Амилия, връщаща от сутрешното си бягане или пък слязла да си поръча ранна закуска. Тогава наистина щеше да извърви пътеката на срама.
Той дръпна завесите, разтвори капаците на прозорците, отиде в банята и си взе душ, после си поръча закуска в стаята. Малко след шест и трийсет на вратата се почука. Твърде скоро, за да е сервитьор от хотела с яйцата, препечените филийки и кафето му. Рейчъл? Дали не беше забравила нещо?