Кел се събуди късно в неделя сутрин с идеята да отиде до руините на древната крепост над залива. И от там да хвърля по едно око към апартамента на Шандор, разположен директно над ресторанта.
През нощта Рейчъл му бе изпратила имейл, за да му се оплаче, че била на някакво „изумително тъпо парти, сред изумителни тъпаци“ в някакъв бар над Босфора.
Тук е тегаво и скучно без теб, господин Кел. Кога се връщаш от Берлин? ххх
Пътеката към крепостта започваше от задните улички на Лопуд и веднага започваше да се вие нагоре по хълма сред борови и кипарисови горички. От залива Кел бе забелязал по средата на склона нещо, което приличаше на изоставена овчарска колиба. Отклонявайки се от пътеката през гъстите шубраци, той откри колибата и след като се убеди, че никой отникъде не го вижда, насочи бинокъл към "Чентонове". От Шандор нямаше и следа, вътре се виждаше само плешивият възрастен сервитьор, когото бе забелязал, докато минаваше покрай ресторанта. На терасата няколко от масите бяха заети от туристи. От Челтнам бяха определили местоположението на телефона й - намираше се в същата сграда - и Кел предположи, че тя си почива. Капаците на прозорците бяха затворени, а верандата към кухнята, откъм западната страна на жилището й -пуста.
Той проследи с бинокъла цялата брегова ивица на залива - наляво към града, после надясно към „Лафодия“. Наближаваше обед и жегата се усилваше. Кел виждаше деца, които се цамбуркаха в плиткото, туристи с гребни лодки, тръгнали да обикалят острова; фериботът от Дубровник забавяше ход, за да акостира на морската гара. Нормалното оживление за един курортен остров. Поиска му се да доведе Рейчъл тук. Да прекарат няколко нощи заедно, да се излежават до късно сутринта, да се попекат на слънце, да ядат вкусна храна. Вместо това той беше наясно, че щяха да минат поне два месеца, ако не и три, докато приключи с Клекнър и успее да се махне от Истанбул, и то само за няколко дни, преди да поеме поста си в Анкара. През това време кой знае какво би могло да се случи с Рейчъл? Най-вероятно скоро щеше да си замине за Лондон и той никога повече нямаше да я види.
Изчака още няколко минути в сянката на овчарската колиба. От Цецилия, както преди, нямаше и следа. Кел се изправи, преметна бинокъла през рамо и се върна на пътеката, където свали ризата си и пое нагоре към крепостта. След десет минути излезе от горичката и се озова сред руините на каменистото било. Подпрян на една стена, той си пое дъх, отпи от бутилката с минерална вода и обърса с длан потта от лицето си. Зад гърба му, на югоизток, сградите на Дубровник блестяха на обедното слънце. На север едва се виждаха миниатюрните корпуси на платноходки и моторници, които пресичаха пролива. Той провери телефона си за съобщения. Нищо от Елза, нищо от Рейчъл, нищо от Лондон. Направи няколко снимки на руините, после заслиза надолу, подминавайки двойка възрастни британски туристи по пътеката през гората. По средата на склона отново се отби встрани, запровира се през шубраците и скоро се върна в укритието на овчарската колиба.
Този път Кел седна, облегнал гръб на разбитата дъсчена врата. Слънцето бе стигнало зенита и той си даваше сметка за опасността някой долу да види отблясъка от лещите на бинокъла, когато го насочи отново към ресторанта. Грапавото дърво на вратата боцкаше гърба му и той нахлузи ризата си, размазвайки с длан някакво насекомо, което го беше налазило по мократа кожа на врата. Вдигна бинокъла и проследи бреговата ивица, като се спря върху групичката маси на терасата на ресторанта.
И тогава я видя. Цецилия Шандор. Излизаше през вратата на приземния етаж и се насочваше към терасата. Мощният бинокъл му позволяваше да различи чертите на лицето й. И онова, което видя, го изненада. Цецилия изобщо не беше естествена красавица. Цялото й лице изглеждаше напомпано с ботокс и колаген. Устните й бяха издадени напред като зурла, огромните й гърди изглеждаха като някакви абсурдни израстъци върху тънкото като вейка тяло. Кел веднага се сети за прякора, който й бе измислила Рейчъл - На’ви, - и се засмя на себе си, докато по гърба му се стичаше пот. На петдесетина метра зад гърба му по пътеката преминаха няколко души. Един от тях си свиркаше тема от балет на Чайковски - „Лебедово езеро“ или „Лешникотрошачката“, Кел трудно ги различаваше. Натрапчивата мелодийка заседна в съзнанието му, докато наблюдаваше терасата.