Това означаваше едно: по-голям брой агенти. Повечето от екипа, както и двама специалисти от „Технически операции“, които отговаряха за гората от камери и микрофони, инсталирани из целия град, вече бяха прекарали по шест седмици в Истанбул и - напълно разбираемо - искаха да се прибират. Амилия не гореше от желание да поиска нов екип, не на последно място защото такъв трябваше да бъде командирован от МИ5. Това повдигаше риска да й се наложи в Лондон да отговаря на прекалено много въпроси относно операция, която по същество беше насочена срещу американски съюзник на чужда територия. По предложение на Кел тя прие да помисли дали да не наеме Харолд Моубри, Кевин Вигърс и Дани Олдрич - професионалисти на свободна практика, които й бяха помогнали в издирването на нейния син Франсоа преди близо две години. Елза Касани също бе дала съгласието си да работи и занапред по случая „Абакус“.
Оглеждайки Клекнър от всички възможни страни, Кел бе забелязал една подробност от ежедневието му, която изглеждаше твърде необичайна: редовните му визити в малка чайна на булевард „Истиклял“, на не повече от петдесетина метра от входа на руското консулство. Амилия бе споменала за някаква симпатична млада сервитьорка, от която уж бил привлечен, но оттогава момичето бе напуснало, а нямаше никакви сведения с Клекнър да са се виждали извън заведението. Две седмици след като сервитьорката бе изкарала последната си смяна там, Абакус продължаваше да посещава чайната два-три пъти седмично, обикновено след някоя обиколка из книжарниците на „Истиклял“. В което нямаше нищо необичайно, само дето той не показваше подобна привързаност към нито едно друго заведение в града, ако не се броеше кафето във фитнеса му (в което често закусваше след упражнения) и един ливански ресторант, недалече от американското консулство, където се събираха негови колеги.
Освен това самата чайна - казваше се „Арада“ - не беше забележителна с нищо. Кел се бе отбивал в нея и всеки път му бяха правили впечатление липсата на клиенти и качеството на чая - толкова преварен, дори по турските разбирания, че беше практически негоден за пиене. (От записите се виждаше, че самият Клекнър рядко допиваше, а понякога дори не докосваше чая си.) Само по протежение на няколкостотин метра по „Истиклял“ американецът със сигурност би открил безброй заведения с повече атмосфера, по-хубави момичета и по-качествени напитки и закуски. „Арада“ се намираше в края на тъмен безистен, където никога не огряваше слънце. Вътре не беше особено комфортно, а на всичко отгоре Клекнър не се понасяше с управителя. В един от случаите се бе заиграл на табла с възрастен турчин и изпусна нервите си, защото реши, че човекът вдига заровете твърде бързо, след като ги бе хвърлил на дъската. Наистина, „Арада“ притежаваше известен старомоден чар и предлагаше спокойствие на метри от шума и блъсканицата по най-натоварената истанбулска артерия, но все пак привързаността на Клекнър точно към това заведение изглеждаше леко ексцентрична.
Освен това нямаше как да не направи впечатление и близостта на чайната до руското консулство. Ако с посещенията си Клекнър подаваше сигнал на водещ офицер или посредник, това би било безобразно рискован ход, но най-вероятно си беше част от двойния блъф на СВР. Кой нормален човек би допуснал, че служител на ЦРУ се среща с водещия си офицер от СВР на един хвърлей от руска територия? Кел бе поръчал да му донесат докладите от наблюдението на „Арада“. В посещенията на Клекнър нямаше никаква видима логика или закономерност. Всеки път когато Абакус се отбиваше на чаша кафе или чай през деня, той или отиваше, или се връщаше от среща, обиколка по книжарниците или магазините за дрехи. Вечерните му посещения обикновено бяха преди ангажименти в консулството - дипломатически коктейли, официални вечери - или срещи с някоя от петте местни жени, които с такава готовност се хвърляха в обятията на чаровния американски дипломат. В поне три отделни случая Клекнър се бе появил в „Арада“ с момиче.