- Сега накъде? - попита той Мосин. - Покажи ми откъде минахте.
Мосин послушно спря файтон и разведе Кел из острова, следвайки точно маршрута на Абакус при едно от по-ранните му посещения на Бююкада. Кел се почувства леко неловко, притиснат на тясната седалка хълбок до хълбок с начумерения агент, докато ухиленият кочияш подкарваше застарелите си коне, като ги шибаше по хълбоците с тънка пръчка.
Островът беше пренаселен край морето, но почти пуст във вътрешността. Добре поддържани къщи с дворове оформяха карета между широки улици, осеяни със засъхнали конски фъшкии. След половин час на Кел започна да му писва от люлеенето на файтона, от скърцането на ресорите и ритмичното тракане на конските копита. Беше му горещо, а и не научаваше нищо полезно за Клекнър. Той нареди на кочияша да ги върне в центъра на градчето и скочи от файтона пред „Сплендид“ - хотел от времето на Отоманската империя, който се славеше с изгледа си през пролива чак до Истанбул. Мосин се беше уморил и двамата влязоха в бара, за да се разхладят с по една лимонада под вездесъщия портрет на Кемал Ататюрк.
Рейчъл не му бе отговорила. Дали я бе засегнал, споменавайки баща й, или в Лондон ставаше нещо? Кел вече втори ден не беше получавал съобщение от нея и започваше да се презира за бързината, с която бе завладяла изцяло мислите и сърцето му; в живота му на самотник имаше все пак някакво достойнство, което тя е един замах му бе отнела. След като приключеше претърсването на острова, щеше да й позвъни от ферибота за Кабаташ; надяваше се да я предума да се върне в Истанбул за един дълъг уикенд.
- Покажи ми къщата - каза той на Мосин.
- Коя?
- Онази, която се продавала. Която Абакус идвал уж да оглежда.
Беше на десет минути от хотела. Кел плати сметката и двамата отново излязоха навън под късното следобедно слънце, като се насочиха обратно към тихите улички в покрайнините, западно от града - почти сами, ако не се брояха преминаващите рядко велосипедисти и пешеходци.
- Някъде тук се принудих да го оставя - призна си Мосин, като обясни, че след като двайсет минути следвал Абакус сам, се притеснил, че американецът ще го надуши.
Той поведе Кел надолу по тясна уличка, която извеждаше на последния ред къщи преди плажа. От двете й страни имаше големи частни градини, от време на време излайваше куче.
- Ричардс живее в една къща стотина метра натам. -Мосин посочи през горичката от пинии в края на уличката, която стигаше до Т-образно кръстовище. - Не можахме да се доближим, защото къщата е изолирана. Обикновено единият от нас прикрива другия. Хваща файтон, прави се на градинар или нещо такова. Но когато Абакус върви пред нас пеша...
Кел го прекъсна; разбираше причините за случилото се и не му се слушаха извиненията на Мосин.
- Всичко е наред - каза той. - Не е нужно да ми обясняваш.
Продължиха да крачат мълчаливо. Кел чуваше шума на морето, което беше само на стотина метра на север. Семейство Ричардс живееха в частично ремонтирана вила на улица, успоредна на плажа. Отвън не можеше да се каже дали в къщата има някой, нито пък Кел имаше намерение да смущава спокойствието на собствениците, като почука изневиделица на вратата им. Според докладите от наблюдението, подкрепени с имейли и разпечатки от телефонни разговори, Клекнър бе посещавал къщата на Ричардс три пъти през последните шест седмици, като при един от случаите бе останал да нощува и на следващата сутрин бе благодарил на домакина си за превъзходната вечеря и „монументалния махмурлук“. Но Кел се интересуваше повече от съседната къща, обявена за продан, която Клекнър бе посетил. Имотите на острова бяха чудовищно скъпи, особено онези, които се намираха по-близо до плажа.
Остров Бююкада беше лятното убежище на истанбулския елит; хиляди заможни жители на близкия метрополис се стичаха тук през юли и август, за да прекарат на вилите си двата най-горещи месеца от лятото. Откъде-накъде един двайсет и девет годишен шпионин - с по-малко от трийсет хиляди долара в спестовната сметка, който при това имаше четиринайсет месеца до края на мандата си в Турция - ще оглежда имот за продан в най-скъпия квартал на най-скъпия от четирите Принцови острова?
След няколко минути Кел получи отговора, който търсеше. Докато се приближаваше към къщата, той забеляза табелата ПРОДАВА СЕ на турски и английски, закована за дънера на едно дърво. За имота се минаваше през разбита дървена портичка. Когато Кел я бутна, миниатюрна треска се заби в пръста му. Озоваха се в гъсталак от бурени и саморасли храсти. През пролуките между листата се виждаше онова, което бе останало от някога луксозната резиденция. Очевидно целият имот бе оставен да се руши.