- Кажи ми точно какво видя - поиска той от Мосин, когато излязоха обратно на улицата. И двамата бяха плувнали в пот, ризата на Кел бе залепнала на гърба му като целофан. Градината се бе оказала непроходима и те се отказаха да се провират по-нататък. - Беше ми споменал, че Абакус влязъл да плува в морето.
Мосин се подпря на дървото с табелата ПРОДАВА СЕ; жегата беше изпила силите му.
- Така е - каза той. - Първо известно време обикаля с файтона, както ви показах. После го спря в центъра на града и се върна пеша до къщата на Ричард. Аз тръгнах подире му по пътя, точно откъдето минахме днес. -Тонът на Мосин беше станал едновременно нетърпелив и сякаш гузен; или му беше писнало да повтаря едно и също, или приемаше въпросите на Кел като изпит за собствените му способности. - Когато прецених, че съм се приближил твърде много, поизостанах. Другите от екипа - въпросния ден бяхме трима - бяха в града. - Той посочи с глава към брега. Кел също беше останал без сили и се ядосваше, че не си бяха взели вода. - Но Абакус си носеше хавлия и малко след това го видях на плажа. Беше ходил да плува. После се облече, изкачи се по скалите и влезе в къщата.
- В тази къща тук?
Мосин кимна.
- И носеше чантата със себе си?
Агентът се поколеба, после си спомни.
- Да. От тази страна дворът не е чак толкова обрасъл.
- И какво те накара да мислиш, че възнамерява да я купи?
- Само това - отвърна Мосин, като почука с пръст по табелата. - Каква друга причина би имал човек да се мотае около къща за продан в горещ следобед, след като е плувал в морето? Помислих си, че Ричардс може да му е казал за къщата. Или случайно да се е натъкнал на нея. Или може би просто обича да гледа стари сгради.
Може би, каза си наум Кел, но в папките нямаше нищо, което да подсказва, че Клекнър е проявявал какъвто и да било интерес към имота. Той се запита защо, по дяволите, Мосин не бе споделил по-рано тази информация.
- Да идем на плажа - каза той.
39.
Отвъд дърветата и оттатък водата, на запад от „Кадикьой“ и малко по на север на отсрещния бряг на пролива, едно такси спря пред фериботния терминал, където само преди няколко часа Кел и Мосин бяха чакали кораба на чаша чай.
Александър Минасян, по шорти, тениска и бяла бейзболна шапка „Адидас“, плати на шофьора, прекоси тичешком откритото пространство пред терминала, подмина кафенето и вкара билета си в процепа на турникета точно когато корабната сирена се обади откъм водата, после се метна на борда миг преди фериботът да потегли.
Минасян беше закъснял поради задръстванията по шосето след четири часа сложни маневри за контранаблюдение и знаеше много добре, че изпуснеше ли кораба, щеше да чака поне още три часа, докато следващият хвърли котва на Бююкада. И още два, преди да стане безопасно да отиде до къщата на Троцки, при което щеше да му се наложи или да нощува на острова, или да си вземе посред нощ водно такси обратно за Истанбул. А както знаеше от горчив опит, през нощта морето ставаше особено бурно.
Фериботът се отдели от брега, Минасян срещна погледа на един от членовете на екипажа, кимна му с благодарност и се насочи към редицата пластмасови седалки покрай левия борд. Огледа кея за закъснели пътници, които биха се опитали да се метнат на палубата в последния момент. Дали наблюдаващият екип би рискувал да се разкрие, догонвайки го на кораба? Едва ли. Ако бяха добре организирани, ако имаха хора в „Кадикьой“ или „Картал“, щяха да изпратят някой от агентите си напред на Бююкада, за да го пресрещне в града. Напълно възможно бе и в момента на ферибота да има американски или турски екип. Но те не бяха добре организирани - той знаеше това лично от Кодак. В Истанбул Александър Минасян си оставаше един призрак.
Над водата се разнесе повторна сирена, корабът сигнализира навлизането си в талвега, вливането си в потока от плавателни съдове, които се движеха на юг и на север през пролива. Минасян извади книга с меки корици от джоба на якето си и се зачете, уверен, че и този път ще остане незабелязан, докато прибира продукта от пощенската кутия на Кодак.
40.
Бяха на плажа.
За изненада на Кел, Мосин беше свалил ризата си в жегата, излагайки на показ обилно татуирания си атлетичен торс, с който видимо се гордееше. Зад тях се виждаше фасадата на къщата на семейство Ричардс, частично закрита от висока каменна ограда. От брега навътре в морето се вдаваше бетонен вълнолом, ограждащ малък пристан с една дървена платноходка, привързана без фендери до очуканата метална стълба. На петдесетина метра от двете страни на вълнолома нямаше нищо освен скали - остри, покрити с жилави треви над водата, облепени с раковини отдолу. В далечината, по посока към центъра на града, бреговата линия ставаше по-равна, улеснявайки достъпа до морето.