- Открихте ли нещо?
Мосин беше застанал на прага. Плувал бе по къси панталони, от крачолите и косата му канеше вода.
— Стой на място! Дяволите да те вземат, не влизай вътре! - почти извика Кел, уплашен, че Мосин ще окапе пода в стаята и ще издаде присъствието им. - Къде беше Абакус вчера? Ходи ли до „Арада“?
-Какво?! - Раздразнен от грубия тон, Мосин бе възвърнал характерната си надменност.
- Казах, бил ли е вчера Абакус в „Арада“?
- Много добре чух какво казахте.
Кел скочи на крака. Вече не виждаше смисъл да крие гнева си.
— Джавед, писна ми от нахалството ти. Отговори ми на въпроса. Това е важно. Времето е от фатално значение. Беше ли Абакус вчера в „Арада“, или не?
Агентът го погледна обидено и каза:
-Да.
После обърса с длани капките засъхваща вода и сол от ръцете си.
— С костюм ли беше? Носеше ли вратовръзка?
Кел видя как колелцата в черепната кутия на Мосин най-после се завъртяха. Шефът се интересува дали Абакус е подал сигнал за пратка в тайника. Шефът иска да знае дали някой няма да дойде да прибере въпросната пратка.
- Да. Мисля, че да.
- А къде отиде вчера? След работа?
- Не знам.
- Не знаеш?! Как така не знаеш?
- Изгубихме го, сър. Вчера беше единият от случаите, когато ни се изплъзна. Мисля, че ви бях казал това.
Кел пристъпи към него, сграбчи го за раменете и го обърна на сто и осемдесет градуса. Ако предишния ден Клекнър се бе отбил в „Арада“ с вратовръзка, за да сигнализира, че тайникът е пълен, то водещият му офицер от СВР щеше всеки миг да се появи в къщата. А ако вече бе пристигнал незабелязано и ги видеше в кухнята, операцията за засичане и обезвреждане на къртицата щеше да приключи, преди да е започнала. Докато извеждаше Мосин от къщата и го буташе пред себе си надолу по ронещите се каменни стъпала, нареждайки му да прибере ризата и останалите си неща колкото се може по-бързо, Кел знаеше, че може би точно в този момент водещият офицер на Абакус вече изпраща есемес с кодирано съобщение за прекратяване на операцията. Клекнър щеше да бъде качен на първия полет за Москва и никой нямаше да го види повече.
- Ама какво става? - поиска да знае Мосин, докато Кел го насочваше към малкия бетонен пристан, побутвайки го с длан в гърба.
Бяха си тръгнали от къщата толкова бързо, че Кел дори не бе успял да огледа наоколо за мокри следи, за малки издайнически локвички вода, накапали от ръцете и крачолите на агента. Можеше само да се надява всичко да изсъхне бързо в отслабващата следобедна жега. На стотина метра по-нататък, където брегът ставаше равен, се виждаше къща; човешки фигури плуваха и се плискаха с вода в плиткото.
- Има опасност всеки момент някой да дойде. Открих тайника. Беше пълен.
- Господи. - Мосин припряно занавлича ризата си. -Искате ли да остана, да хвърлям по едно око?
Кел бе помислил за това, но беше твърде рисковано. Да хвърля по едно око откъде? От върха на някое дърво? От гребна лодка навътре в морето? Не. Мястото на тайника беше умело подбрано. Дори поставянето на малка камера за видеонаблюдение, насочена от разстояние към къщата, би било прекалено рисковано.
- Остави - каза той, като извади цигара и я запали. Бяха стигнали до края на равния плаж. - Трябва просто да се махнем от тук колкото се може по-бързо.
Александър Минасян изплува на седемдесет метра от брега и изпръхтя енергично, за да продуха морската вода от ноздрите си. Виждаше както фасадата на вилата на семейство Ричардс, така и останките от къщата на Троцки, полузакрити зад стена от дървета. В далечината се чуваха детски гласове, плътното боботене на двигател на моторница, плискането на вълните в брега. Обръщайки се назад, към безкрайната шир на Мраморно море и хоризонта с неясните очертания на Истанбул, той си спомни за дългите препирни с Клекнър за разумността от поддържане на тайник точно тук, на Бююкада. Руснакът бе спорил яростно, но американецът се бе оказал колкото упорит, толкова и убедителен.
„Виж какво, Мат ми е приятел, ходя често при него, той прави партита, дава вечери. Мога да се шмугна незабелязано в къщата на Троцки, да оставя каквото съм донесъл, да взема каквото си ми оставил. След което да се върна, преди някой изобщо да се е сетил, че ме няма. Ако пък ме видят там, ще кажа, че съм историк и се интересувам от живота на Лев Бронщайн. Или пък че имам планове да купя къщата и да я преустроя във вила като тази на Мат. Чаткаш ли? Ако се налага да ходя в някой парк в Истанбул или в обществена тоалетна, ще обикалям пет часа из града, ще се оглеждам гузно, накрая ще ме хване шубето и ще се откажа. Или ще ме хванат. А пък не искам да ме хванат, защото държа да ви бъда от помощ, момчета. А не мога да ви бъда от помощ, ако ме тикнат в затвора, нали?“