- Да, опитал се е. - Амилия търсеше чаша за чай в бюфета. Намери една и я свали от лавицата, докато мърмореше нещо за „прясно мляко“. В съзнанието на Кел внезапно изплува Рейчъл в кухнята на вилата. Спомни си как се бе навела напред, облегната на бар-плота, и се бе пресегнала за кутията с чай. Беше в деня, когато за пръв път бяха говорили. - В града е пристигнала делегация - каза Амилия. - Всички апартаменти на посолството били заети. Което много облекчава задачата ни.
Кел се питаше дали може да запали цигара, или и в този още ненаселен офис вече важаха наредбите против тютюнопушене в обществени сгради.
- Може да е димна завеса. Може да е решил да отседне другаде и да няма никакво намерение да ползва стаята в „Рембранд“.
Амилия се извърна към него, но не отговори веднага.
- Може би - каза накрая тя. - Но утре сутринта изпращам екип в „Рембранд“ за всеки случай. Ще го води Харолд. Ще подготвят две стаи. Ако нашият Райън се оплаче от първата, ще бъде преместен в другата. Тъй или иначе, ще бъде в обхвата на бръмбарите.
Кел за пореден път се впечатли от бързината, с която Амилия бе организирала всичко.
- „Рембранд“ е на „Найтсбридж“, нали?
- Да - отвърна Амилия, като наливаше гореща вода в чашата си.
- Питам се дали Райън е почитател на „Тайният пилигрим“.
Тя го погледна неразбиращо. Кел отиде при нея в кухнята и си наля чаша студена вода от машината до прозореца.
- „Хародс“ - каза той. - Най-доброто място за маневри по контранаблюдение в Западна Европа. Ако един тип с неговото ниво на тренираност влезе вътре, ще се отърси от екипа ни за пет минути. Толкова много чупки по коридорите, толкова много стаи, скрити една в друга. Цял лабиринт!
- Пустиня от огледала - отвърна кисело Амилия.
Кел забеляза, че бе заета да пресмята наум числеността на живата сила, която щеше да й е нужна за операцията. Как можеше да се организира екип, който да покрива целия „Хародс“, когато - и ако - Клекнър реши да мине оттам? Това би означавало да зачисли поне двайсет агенти на дежурство през всичките пет дни на престоя му в Лондон - искане, което по никакъв начин не можеше да оправдае пред бюрократите от МИ5.
Кел се смили над нея.
- Остави на мен това - каза той. - Със същата вероятност може да иде и в „Харви Никълс“ или да убие няколко часа във „Виктория и Албърт“. - Тя извади торбичката с чая от горещата вода и я хвърли в кошчето за боклук. - Разправи ми за жените.
Амилия го погледна объркано.
- Какво искаш да знаеш за тях, Томас?
- Елза провери ли профила му във Фейсбук? Нямаше ли там една, по която си пада, с която бе спал предишния път, когато имаше път към Лондон? - Той се напрягаше да се сети за името на жената. Беше запомнил физиономията й от снимката, понеже лявата половина на главата й беше почти изцяло обръсната. И двамата си бяха обещали, че при следващото му идване в Лондон непременно ще се видят отново. - Трябва да наблюдаваме апартамента й, както и всички, с които Райън се е свързал, за да ги уведоми за пътуването си. Той има навик да си урежда предварително срещи, вечери, запивки по барове, секс нощи. И сега ли е така?
- Секс нощи? - повтори Амилия със скандализирания тон на стара мома. - Ще проверя. Доколкото знам, няма други планове, освен да се види е някакви приятели от „Джорджтаун“.
Кел си тръгна от офиса малко след три. Обиколи магазините в „Уайтлис“, купи си това-онова за ядене от „Уейтроуз“ на Порчестър Роуд и удари една наливна бира в кръчмата „Ладбрук Армс“, където съдържателката Кати го посрещна с възторга на моряшка съпруга, дочакала половинката си след околосветско плаване.
Даваше си сметка, че предстои за пръв път да се срещне с Рейчъл на родна земя. Очакваше в Лондон тя да бъде някак различна, по-резервирана, скрита зад невидима броня срещу едно по-дълбоко и трайно обвързване. Може би и двамата щяха да констатират, че случилото се между тях през последните седмици не беше нищо повече от моментно опиянение, кратък ваканционен роман. Но още щом престъпи прага на апартамента й, започнаха да се целуват, да се събличат трескаво, препъвайки се в дрехите си към спалнята. Всичко в нея беше същото, както го бе запомнил: и божественият аромат на парфюма й, и упойващият вкус на целувките й, формата и мекотата на щедрото й тяло; и парапсихологичното общение, с което й предаваше чувствата си без думи. В желанието му имаше някаква задъхана лудост, която не си даваше труд, не смяташе за нужно да прикрива. А Рейчъл му отговаряше с такава нежност и страст, която не помнеше да е получавал някога от когото и да било.