През живота си Томас Кел бе виждал насилие и ужасяваща бруталност, коварство и измама. Ставал бе свидетел на убийства, на насилствени раздели, наблюдавал бе кариери, съсипани от алчност и лъжи. В никакъв случай не беше сантиментален мъж, нито хранеше някакви илюзии за мотивите на човешкото поведение или способността за жестокост към ближния. През дългия си брак с Клеър - една връзка, която неведнъж тя бе застрашавала с изневерите си - той бе изпитвал въпреки всичко обич и дълбока привързаност към нея. Но никога не бе познавал това наркотично усещане за тотална екзалтация, за абсолютно блаженство, в което го пренасяше близостта с Рейчъл. Нито веднъж за четирийсет и четири години.
Също както и в Истанбул преди две седмици, два часа по-късно двамата се облякоха и излязоха да си търсят нещо за ядене. („Излъгах те за готвенето - каза му тя. -Идеята беше да ти смъкна панталона.“) Поговориха си за новата й работа, за един проблем със съседите й, за семейната почивка, която бяха планирали с Джоузефин за август. Едва към края на вечерята Кел се осмели да й съобщи за офертата на Амилия да оглави бюрото в Анкара; главата му беше замаяна от втората бутилка вино и му се стори нечестно да премълчи тази вероятност.
- Предложено ми бе назначение в Турция.
- Но това е страхотно - каза тя. - Сигурно си много щастлив.
Суетата му се почувства донякъде обидена, задето не долови дори сянка на разочарование в тона й.
- Още не съм приел - каза той. - Много зависи от операцията, по която работя сега.
Рейчъл сведе очи към масата. И двамата знаеха, че Кел няма право да говори свободно за работата си. Макар и усетил нежеланието й да навлизат в темата, той продължи:
- Става дума за поста на баща ти. - Рейчъл все още гледаше надолу, към покривката на масата. - Как ти се струва това?
Кел усети, че е отишъл твърде далече. Целият ресторант беше пълен с влюбени двойки, семейства, групи приятели, но хората не разговаряха помежду си. Бяха в един от любимите тайландски ресторанти на Рейчъл, но изведнъж подрънкването на инструментална музика от тонколоните му се стори дразнещо като стъргане с нокти по черна дъска.
- Рейчъл?
- Какво?
Ето го отново - внезапния, експлозивен гняв от първата им вечер заедно в Истанбул, лицето й изкривено в начумерена маска на разочарование. Този път обаче Кел знаеше, че не е пияна; беше докоснал оголен нерв в душата й и бе попарил като слана доброто й настроение.
- Съжалявам - каза той. - Беше глупаво от моя страна. Да говорим друг път за това.
Но тя продължаваше упорито да мълчи. Кел се опита да я въвлече в разговор за една книга, която и двамата бяха чели неотдавна, но неприязънта, която се излъчваше от нея, припукваше като статично електричество помежду им; тя просто не му отговаряше. Той изпита раздразнение от бързината, с която романтичната им вечеря се бе вкиснала. Може би въпреки секса и многото теми за разговор, въпреки хилядите имейли помежду им те винаги щяха да си останат двама непознати.
- Хайде да не си разваляме вечерта - каза той. - Съжалявам. Не съобразих. Не трябваше да повдигам темата.
- Забрави - отвърна тя.
Но вечерта бе приключила. Известно време поседяха мълчаливо, заслушани в някакви арфи и флейти, Рейчъл поглеждаше настрани с отегчено, намръщено лице. Обзет от ярост, примесена с безсилие след поредната смяна на настроението й, Кел не знаеше какво да направи, за да я развесели. Накрая използва отиването й до тоалетната, за да поиска сметката. Когато след пет минути излязоха от ресторанта и се изправиха насред сивотата и боклука на мократа от дъжда улица в Източен Лондон, Рейчъл се обърна към него и му каза:
- Може би е по-добре да си вървиш.
Кел беше на косъм да изригне, но не каза нищо. Откъм ресторанта все още се чуваха вбесяващите звуци на арфа. Той се обърна и си тръгна. Романтикът в него беше смазан от чувство на разочарование; рационалният, опитен мъж просто се дразнеше от несъразмерната реакция на Рейчъл. Той се наруга наум, задето бе повдигнал въпроса за Анкара, но още повече го бе яд на нея заради липсата на търпение и добра воля да му прости неуместната постъпка.
Не се обърна назад. Нито реагира по някакъв начин, когато усети телефона в джоба си да вибрира. Запали цигара, отиде до спирката на метрото, изчака да дойде последният влак за вечерта и мълчаливо се прибра у дома в Западен Лондон.
Половин час по-късно, на излизане от асансьора на спирка „Холанд Парк“, той видя, че има две пропуснати повиквания от Рейчъл; беше му изпратила и есемес, съдържащ само една въпросителна. Той не отговори. Вместо това излезе на Холанд Парк Авеню и извади от джоба си пакет цигари. Покрай него минаха мъж и жена, хванати за ръце; мъжът му поиска цигара и Кел му услужи, поднесе му огънче да си запали цигарата и прие мълчаливо многословните му благодарности. Във въздуха се носеше миризма на кучешки изпражнения; запита се дали някой от двамата не бе стъпил в нещо, или така си миришеше в квартала. Тръгна на изток, в обратната посока на жилището си, и изведнъж усети странен прилив на трудоспособност. Той спря такси и след по-малко от пет минути беше на Ридан Плейс.